Връзки за достъпност

Извънредни новини

Градът срещу селото. Как една снимка от 1990 г. проговаря за разделението на посткомунизма


Диана Иванова

Те са омъжени по любов, съпрузи са от 1955 г., родени са на село, но са се преместили в града, дълго са работили в ТЕЦ София. През 1990 се пенсионират и отиват на село.

Това е цяла вълна, не е единичен случай. Докато градовете на посткомунизма се тресат от многохилядни митинги, давани по телевизията, в селата протича съвсем друг и напълно невидим процес.

Снимката на Надежда (леля Дешка) и Благо, заснета на село през 1990, илюстрира едно разделение в българското общество, за което рядко се говори. И поставя един важен въпрос: могат ли семейните фотографии от началото на промяната да напишат нова обща история?

Надежда Михайлова и съпругът й през 1990 г. И двамата "емигрират" от София на село след падането на комунизма. Снимката е от личния им архив.
Надежда Михайлова и съпругът й през 1990 г. И двамата "емигрират" от София на село след падането на комунизма. Снимката е от личния им архив.

Това съм аз и Благо, а това е баба Елка. Тя почина много отдавна. Живееше на Тошко зад къщата, старата. Ние тука сме ходили да копаме. И се прибираме. Това е като се пенсионирахме. Благо се пенсионира 90-а година и си дойдехме веднага тука. И ходехме на лозето. Копахме, правихме си винце, всичко.”1

Този разказ на жената от фотографията фотографията (с която през последните 15 години станах достатъчно близка) вероятно би бил достатъчен, за да даде рамката, в която да я интерпретираме. Но силата на фотографията е и в това, че тя отключва въображението, асоциациите и емоциите на наблюдаващите и за тях често има съвсем друго значение от реалното за нейните притежатели.

Всъщност, ако една фотография остане само в личния семеен архив, правото на интерпретация остава в нейните притежатели. Споделянето й публично прави възможно множество различни интерпретации.

Дали събирането и поставянето една до друга на такива фотографии и разкази няма да направи възможна една друга обща история на промяната през 1989/1990 у нас?

Въпросът навярно е утопичен. Но дълбокото наблюдение на тази снимка и поредицата разговори около нея с различни хора изваждат на повърхността няколко парадокса, върху които си струва да се разсъждава.

1990 година, която толкова прилича на 1950

Първият въпрос е този за парадокса, наречен "център-периферия". На тази фотография има две жени – едната е в центъра, усмихната, а другата е в периферията – някак случайно е влязла в кадър. Не знаем дали тя е искала да бъде там или нарочно или случайно е попаднала в обектива на местния фотограф ( Ангел Иванов, запечатвал със своя фотоапарат различни моменти от живота на селото от 60-те години до края на века). Изглежда именно присъствието на тази случайна жена, със забрадка и домашно плетено елече, обозначена в разказа като “баба Елка”, прави леко загадъчна самата фотография, както и затруднява нейното датиране. Ако хората не знаят, че тя е правена година след 1989-а година, я датират много преди това – в 50-те или 60-те години.

“Баба Елка” сякаш може да бъде във всяка фотография от всяко българско село – там възрастните жени изглеждат по един и същи начин

“Баба Елка” сякаш може да бъде във всяка фотография на българско село – там възрастните жени изглеждат по един и същи начин. Една от посоките на мислене би могла да бъде именно женското присъствие – преди и сега – и сякаш “потапянето” в селото, където хора, живели години наред в социалистическия град, се връщат обратно.

Революция в градовете, хладина в провинцията

Парадоксът на фотографията е, че с нейната лъчезарност тя сякаш стои в контраст с реалността в страната. Има множество изследвания за последните 30 години за това как хората в различни части на страната посрещат 1989-а година, за "горещата" столица, изпълнена с протести и страсти, и "студената провинция", оставаща сякаш безразлична към промените, по-скоро изплашена, снишена, недоверчива.

Днешните развития, особено нерадостната класация на Северозапада на първо място по бедност в страната, потвърждават, че 1989 е приета и преживяна като травма.

Социалната промяна е травма – случва се бързо, засяга големи групи хора, радикална е и е неочаквана

Полският социолог Пьотр Стьомпка3 прави анализ на знаците, по които можем да разпознаем травматичния характер на социалната промяна – случва се бързо, засяга големи групи хора, радикална е и е неочаквана. Когато дълбоки социални промени стават културни травми, обществата реагират по следния емоционален начин: с общ климат на несигурност и страх, недоверие – както към хора, така и към институции, дезориентация по въпроса за колективната идентичност, песимизъм по отношение на бъдещето.

Една травматична промяна не е обаче лоша на всяка цена – тя може да мобилизира ресурси, да активира иновативно мислене и творчески импулси. Тя може да бъде конструктивна. Тя става деструктивна, когато засяга прекалено много групи от обществото - това затруднява справянето с нея.

България преживява за кратък период много травматични моменти едновременно - жертви на промените се чувстват огромно количество хора, били в различни социални роли по времето на комунизма - например, българските турци, принудени да напуснат страната след насилствено преименуване и преживяно реално страдание, но и също така - висши служители на Държавна сигурност, посочени от самата Комунистическа партия като виновници за страданията, и уволнени през 1990 г.

Примерите се увеличават с всяка следваща промяна - към жертвите, пострадалите и разочарованите се прибавят пенсионерите, децата в институции, хората в затворите, психично болните, хората, преживяващи домашно насилие, емигрантите... Страданията избухват също и с края на комунизма. Все страдания, причинени от други хора в същата страна, но нечути и непризнати.

Изследователят Румен Петров4 дава много точно определение на българското общество днес - “объркани в болката” – и е един от първите, които го анализират от гледна точка на социалните травми, нанесени преди, по време и след края на комунизма. Последица от такива непризнати страдания е чувство за колебание за мястото ми в света, невъзможност да съчувстваш на страданията на другия.

Пропагандата на 1990 г. и разделението на града и селото

Какво общо имат обаче тези разсъждения със самата фотография?

Те ни карат да си зададем други въпроси. Например: какви чувства поражда в мен тази фотография? Напомня ли ми нещо мое, лично? Познати ли са ми тези чувства на невинна радост и опиянение от новото начало? Или съм част от това мълчаливо присъствие в ъгъла?

Въпросът е как да обърнем процеса на дезинтеграция. Може ли да помогне една колекция от лични снимки?

Ако приемем метафората “объркани в болката” като възможност за една бъдеща въображаема колекция от семейни фотографии от началото на промяната – тя би могла да изиграе роля именно на такава емоционална връзка с другите - да разкаже конкретна, различна от моята история, която да влезе в диалог с мен през моите собствени чувства, породени от нея. Ето такава връзка търсят всички страдания - включително нашите собствени - да бъдат чути.

Това не би била нова история на промяната, а нова история на нас днес, на тези, които я преживяхме, 30 години по-късно.

1 Разговорът е проведен през май 2019 в село Горна Бела Речка, община Вършец, част от личен изследователски проект „Семейни и родови истории и разкази от Бела Речка”. Фотографията се публикува за първи път с разрешение на Надежда Михайлова (леля Дешка).

2 За хората на фотографията животът се развива по своеобразно нормален начин. След смъртта на съпруга си, Надежда(леля Дешка) прекарва спокоен и заобиколен от грижи и внимание живот - на село през лятото и в столицата през зимата.

3 The Trauma Of Social Change, Piotr Sztompka, in „Cultural Trauma and Collective Identity“, 2004, University of California Press.

4 Румен Петров, “Объркани в болката. Социална травма и социална отговорност”, изд.Парадокс, 2018.

Facebook форум

XS
SM
MD
LG