Невидимият успех. Последните 30 години като златен век, неосмислен в България

Най-накрая и в. „Гардиън“ призна очевидното и на рождения ми ден публикува статия под заглавие „Това е златният век“: изключителното 30-годишно възраждане на Източна Европа. Авторът Шон Уолкър, както и вестникът, не могат да бъдат упрекнати в „неолиберални“ пристрастия. Още по-малко в непознаване на тази част от Европа.

Уолкър е повече от десет години кореспондент в Москва и през 2016 г. публикува книгата „Дългият махмурлук: новата Русия на Путин и призраците на миналото“. Мисля, че трябва да бъде прочетена от всички приятели на Путин и неговите проекти в България.

"Забележителен успех"

Основният извод на Уолкър е следният: „30 години след мрачните есенни дни на 1989 г. редица показатели показват, че преходът от комунизъм към капитализъм е забележителен успех“.

Ако някой смята, че тези изводи са натягане на статистиката или не се отнасят за България, може да прегледа появилия се, както обикновено по това време на годината, доклад на "Креди Суис" за глобалното богатство. В него за България се обобщава, че след 2000 г. ръстът на общото богатство на страната е малко над девет пъти, а това на хората със среден обществен статус, т.е. медианен статус (при него стойностите на богатството са честотно разпределени така, че да има еднаква вероятност да паднат над или под средната стойност) – над десет пъти. При различна методика, същата динамика на богатството се наблюдаваше и от колегите от "Индъстри Уоч".

Успехът на България и другите страни е толкова огромен, че трудно подлежи на обозрение. Но историята, според която по някакъв начин някои аспекти от живота преди 1989 г. са били по-добри, е абсолютно погрешна.

Кога свърши преходът

Картината е същата и в по-дългосрочна перспектива: благополучието на нашите страни, включително България, е на най-високо равнище от около 150 години насам.

Но 2000 г. е много важна не защото оттогава са обзорите на "Креди Суис". Това е първата година след края на прехода, свършил във всички страни, присъединили се по-късно, през 2004-2007 г., към ЕС.

Преходът е придвижване от едно към друго място във времето и пространството.

В смисъл на геополитическа ориентация той свършва през 1998-1999 година, когато тези страни започват преговори за присъединяване към ЕС. Иван Костов е абсолютно прав да прекъсне своите свидетелства именно тогава. След 1999 г. страната се придвижва по траектория, зададена от реформите на 1997 и 1998 г. На тях се дължи благосъстоянието. Общественото недоволство от „прехода“ произтича почти напълно от наследството от режима преди 1989 г. и политическите пристрастия на нашето съвремие.

В политически смисъл преходът свършва с утвърждаването на многопартийната избирателна система, т.е. с вторите общи избори на 13 октомври 1991 г. След това смяната на управляващите партии става вече по гарантирано мирен начин и вследствие на свободното волеизявление на избирателите.

Такова волеизявление в България не е имало 55 години преди 1989 г. и изборите през 1991 г. доказват, че връщането назад е почти невероятно.

Икономиката не е всичко и не обяснява всичко. Но тя дава относително ясен ориентир какво е придвижването и кога то приключва.

Икономическите критерии на прехода са ясно общозначими и могат да бъдат проверени документално и статистически. През 2000 г. беше дадена тяхната може би най-ясна формулировка - от унгарския икономист Януш Корнаи.

Шестте критерия на прехода

Първият критерий е политическата власт да бъде с положително отношение към пазара и частната собственост. Наченки на такова благоразположение има още преди 1989 г. Особеното на реформаторите от БКП беше, че те имаха положително отношение към частната и държавната собственост, контролирана именно от тях.

Окончателната промяна в това направление беше дадена с декриминализирането на частната собственост и частното предприемачество, за които през 1991 г. бяха дадени конституционни гаранции. Това не попречи след това партиите на власт да възпроизвеждат отношението на БКП към собствеността.

Вторият критерий са твърдите (или относително твърдите) бюджетни ограничения на властта. Те всъщност изискват правителствата да разпределят толкова ресурс, колкото могат да съберат от данъкоплатците.

За първи път тези ограничения бяха въведени през март 1991 г. Резултатът беше забележителен: за около половин година страната постигна практически същите стопански успехи като Полша и Унгария.

Тази философия на публичните финанси бе с променлив успех удържана до януари 1995 г. След опита да бъдат отменени, твърдите бюджетни ограничения бяха възстановени през март – юли 1997 г. Оттогава досега те в общи линии се спазват. Това не пречи мнозина да искат те да бъдат отменени. Но, както каза Лешек Балцерович по повод 25-тата годишнина на 1989 г., „аз не мога да открия в историята страна, която да е пострадала от фискална дисциплина“.

Третият критерий е преобладаващо положение на частната собственост в икономиката. Неговото формиране отнема повече време. Първоначално, от 1991 до 1995 г. това е нововъзникващият бизнес. Той компенсира производството на загуби в държавния сектор, икономиката излиза на положителни показатели в края на 1994 г.

През 1995 г. тази тенденция е спряна и възстановена едва в средата на 1997 г. Приватизацията и реституцията завършват в общи линии през 1998 – 2001 г. Приватизацията обаче е спряна през 2004 г. И в момента държавният сектор действа като изкушение за политиците. Една от последиците за това изкушение е казусът „КТБ“, но дори неговото въздействие е ограничено отрицателно за фиска и икономиката, те се справят с него.

Това не пречи политическите партии да искат повече „КТБ-та“. По-скоро изглежда като поддаваща се схема за изземване на доход.

Четвъртият критерий е преобладаваща пазарна координация в икономиката. Цените бяха практически либерализирани два пъти. През март 1991 г. и през март – юни 1997 г. (а и след това). Либерализацията по принцип е по-изгодна на по-бедните хора. Тя е свързана с конкуренцията, понижава цените и повишава качеството на стоките и услугите. Точно този феномен се доказва от статистиката, спомената в началото на тази статия. На заможните обществени слоеве не им пука толкова: те се справят при всякаква държавна намеса в цените и доходите, и донякъде дори ги желаят. Преобладаващата пазарна координация не пречи да се налага политическа координация във важни сегменти на обществения живот и икономика: енергетиката, пенсионното дело, здравеопазването и образованието. Този контрол също е изгоден преди всичко на политиците.

Петият критерий е контрол на купувачите над пазарното формиране на цените. Както стана дума, той беше постигнат между 1991 и 1995 г. Недостигът на стоки и услуги стана временно явление, докато преди 1990 г. беше хроничен. Недостиг възникна и в периода 1995 – началото на 1997 г. Безработицата след 2001 г. също навлезе в режим на естествено регулиране от търсенето. Това не пречи този механизъм непрекъснато да бъде нарушаван с политически грешни похвати, обикновено подкрепяни с ентусиазъм от избирателите.

Шестият критерий е може би най-безспорният, понеже почти никой не го разбира. Преходът в икономически смисъл приключва, когато бизнес циклите станат типични и общи за България и Европа (и света). Това е факт от отдавна, но се доказва напълно през 2008-2009 г. Следващата рецесия също ще го потвърди.

Непрекъснатото релативизиране на разбирането за „преход“ играе важна роля в поддръжката на опитите за възстановяване на начините на управление на обществото и икономиката отпреди 1989 г.

Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.