Валерий Решетняк e водил двойствен живот през съветската епоха. Официално той е бил инженер в Киев. Но в свободното си време е снимал обикновените хора в различни части на Съветския съюз.
"Никой от моите колеги не знаеше какво правя. Това си беше вид дисидентство", казва Решетняк.
Знаел е, че снимките му няма да бъдат отпечатани или изложени никъде, докато съветската система съществува. Причината е в това, че те са представяли ежедневния бит на хората в истинския им вид - с калните улици, с подръчните средства, пригодени за елементарни нужди и с начумерените лица, изразяващи истинската нагласа към света - за разлика от лустросаните снимки на усмихнати спретнати работници, допускани тогава от съветската цензура.
„Наивно си мислех, че един ден хората ще гледат моите снимки и ще разсъждават върху живота си, но сгреших“, казва Решетняк.
Работите на Решетняк не са публикувани до перестройката в края на 80-те, когато строгата съветска цензура на медиите и изкуствата започва да се разхлабва.
Оттогава неговите снимки са излагани в Киев, Москва, Дания и САЩ. След разпадането на Съветския съюз Решетняк превръща фотографската си страст в работа, като снима реклами и преподава на студенти.
В скорошно интервю за украинската служба на Радио Свободна Европа/Радио Свобода (RFE/RL) Решетняк припомня историите зад някои от най-добрите си снимки, заснети между 1977 и 1990 година.
"Селски учител, който се прибира от училище в Сумска област. Аз също ходех на училище по този начин. Нямаше улично осветление, така че използвахме фенерче, за да намерим пътя в тъмното. Но не винаги имаше батерии, така че понякога трябваше да палим кибрит, след което да го пазим от вятъра, като си опъваме ръкавите. Този път и до днес изглежда по същия начин; в селото няма достатъчно хора, заради които преправянето му да е оправдано."
"Вляво е "елитният" пътнически транспорт. Само ръководителят на колективното стопанство или местните "принцове" на комунистически партии можеха да се возят в такива шейни. Обикновените хора можеха да използват шейните само в критични моменти като откарване на пациент в болницата. През зимата нямаше друг транспорт, освен шейни. Повечето пътища бяха покрити с лед и сняг. Вдясно е жена с кутии, пълни с керосин, натоварени върху стара шейна. Тя беше отишла в магазина, за да купи гориво за керосиновите си лампи."
"Донбас. Когато влязохме в тази огромна фабрика, изведнъж от нищото се появи фигура в сиво ватирано яке и брезентови ботуши. Това ми създаде усещането, че във фабриката работят роби".
"Децата постоянно бяха подготвени за война - това беше в основата на съветското идеологическо образование. Имаше много малко обикновени играчки, но много военни. Ако погледнете отблизо, освен картечницата можете също да видите и играчка бронетранспортьор."
"Хлябът е цар", казваха в Съветския съюз. Всички хора на тази снимка явно са преживели глада от 1932-33 г. По време на съветската епоха за Голодомора се говореше само между най-близките. Баща ми и колегата му разказаха как са били почти убити и изядени от местен канибал."
"Това е обикновена количка, с която се превозваха всякакви товари. Когато се използваше за хляб, те просто постилагаха брезент на дъното и хвърляха хляба в него, колкото и мръсна да беше количката. Но по онова време никой не се интересуваше."
"В средата на 60-те години селяните почти спряха да пекат хляб. В това село беше затворена и местната пекарна. Хлябът се носеше отдругаде. Камионът го доставяше до магазин по павиран път, след което хлябът се товараше на каруца с коне или през зимата на шейни, за да бъдат снабдени и други магазини, разпръснати из селото, до които камионът не можеше да стигне."
"Баща с двамата си синове и съпругата си. Животът на жените на село беше по-тежък от този на мъжете. Отговорността за домакинството, както и за работата на полето, падаше на раменете на жените."
"Последните жители на "ликвидирано" село в Беларус. Понякога съветските власти преместваха жителите на селата, за които смятаха, че вече не си струва да се поддържат. Това семейство не искаше да напусне своето "безперспективно" село. Те искаха да умрат там, където са родени."
"От време на време гости идвали да посетят белоруския селянин (вдясно) в изоставения му дом. Например, този приятел от детството му беше донесъл евтино, но силно съветско вино. Вкусът му беше ужасен. Но удряше директно в главата."
"Децата в селото искаха да избягат в града възможно най-скоро. Виждаха загрубелите ръце на родителите си и вече знаеха какво е тежък труд. Но до 1974 г. беше почти невъзможно да напуснеш селото, тъй като на селяните не се даваха пътнически пропуски. Това беше форма на робство. Дори за да отидете в града по работа, трябваше да получите специален пропуск. Затова беше необходимо да познавате правилните хора, които дърпаха конците, включително и за да може поне децата да получат разрешение за пътуване. Всички, които успяха да избягат от селото, най-често се озоваха в общежития."
"Общежитие №5 в Киев. Повечето от работниците идваха от селата и не разполагаха със собствено жилище. СССР строеше евтин подслон за тях: Дълъг коридор, стаи с четири до шест легла във всяка, една обща кухня и тоалетна на всеки етаж. Имаше само един душ на приземния етаж или в мазето. Въпреки че това жилище беше временно, повечето хора по време на перестройката не успяха да получат общински апартаменти и нямаха друг избор, освен да живеят задълго в общежития."
"Малкото момче на тази снимка вече е пораснало и все още живее в същата стая на общежитието, заедно със съпругата и детето си. Майка му и сестра му живеят в съседство. Бащата, който го храни със супа, напусна семейството заради друга жена."
"Местни жители чакат пред правителствената служба в Лвов за "прием" от местните власти. Тези хора са пристигнали много преди определеното време с надеждата, че ще успеят да привлекат вниманието на някого, който може да помогне за решаването на техните проблеми. Но дори и с такова търпение повечето хора оставаха с празни ръце след срещите."
"В СССР повечето продукти за обикновените граждани недостигаха. За да се сдобиете с дефицитните стоки, трябваше да познавате правилните хора. Но преди официалните празници се случваха чудеса. Най-редките продукти се продаваха от „задната врата“ на магазините. По дългите опашки често се стигаше до сблъсъци, когато някой тарикат се опиташе да изпревари опашката."
"В края на перестройката Киевската модна къща беше домакин на модно ревю на американски "бизнесмен" - оплешивяващият мъж в средата. Всички бяха изцяло на неговите услуги и му отвориха всички врати. Но по-късно се оказа, че американецът е просто някакъв "философ" и бивше хипи."
