И аз като вас нямам идея как се започва делово, професионално, но емпатично и хуманно разговора за смъртта. Затова и този текст започва така, отникъде.
Поводът е, че преди няколко дни за първи път на български език се появи „Книга за смъртта“ – кратък, илюстрован, с малко хумор и много човещина пътеводител по тази толкова трудна за обговаряне (а и за писане) тема. Книгата не е никак нова, издадена е за първи път на родния език на авторката Пернила Сталфелд преди повече от 20 години. Но пътят ѝ до българските читатели е дълъг.
Как "Книга за смъртта" стигна до България
„Открих тази книга на една инициатива за детското четене в Москва, тогава ми я посочи Яна Левиева“, разказва редакторът на българското издание Марин Бодаков. Действието се развива преди 13 години, и към онзи момент за българските издатели звучи като абсолютна лудост на пазара да се предложи детска книга на тази тема.
През 2019 г. обаче „Ида – фондация за палиативни грижи за деца“ поставя отново на дневен ред въпроса за превеждането и публикуването ѝ. „Издаваме тази книга, защото темата за палиативните грижи е неразривно свързана със смъртта, с процеса на умиране, с процеса на тъгуване, с това, което преживява не само умиращия човек, но което преживяват и всичките му близки“, обяснява д-р Бояна Петкова, председателка на организацията.
Тема табу
Според д-р Петкова в България разговорът за смъртта и умирането е табу, което влияе на всички, които се сблъскват с темата. „Ние нямаме език, нямаме изразни средства, с които да изразим случващото се и нашите чувства към него, и това ни пречи да преработваме емоциите си от една страна, и да сме подкрепящи към близките на починалия от друга“, допълва тя.
Според екипа около българската версия на „Книга за смъртта“, как се отнасяме към смъртта не е само проблем на индивида или на семейството, той се отразява върху това как обществото реагира на темата и дори как е поставена в законодателството. Затова е важно да се намери път, по който разговорът да бъде започнат.
Д-р Бояна Петкова дава пример с предходната си кауза да бъде разрешено на родителите на мъртвородени бебета да получат телата им и да ги погребат. „Липсата на такова разрешение в законодателството например, се дължеше на това, че обществото не е изпитало нужда да зачете тази загуба.“
Според Марин Бодаков българският публичен разговор за смъртта не я припознава и уважава в нейната обичайна форма – от старост, от болест. „Смъртта е едно от големите табута. В каноничните произведения на българската литература тя трябва да е задължително публична, мъжка и юнашка. Ако не е такава, не е важна, никой не говори за нея. Всекидневната смърт отсъства от културата ни.“
Ние влагаме идеята за безсмъртието в начина си на живот
Неслучването на разговора за смъртта е резултат от цялостното отхвърляне на ограниченията, които нашата телесност ни поставя, и то е много характерно за съвременните общества, смята психоаналитикът д-р Димо Станчев. „Ние влагаме идеята за безсмъртието в начина си на живот – спазването на диети, редовния спорт, разкрасителните процедури. Това прави много по-трудно и шокиращо възприемането на мисълта, че въпреки положените усилия, накрая все пак умираме.“
"Изглежда всички ще умрем"
Изглежда всички ще умрем, но все пак масово предпочитаме това да не ни се напомня. И изглежда, така е по-лесно да се справим със страха от собствената си смърт и с приемането на факта, че хората, които обичаме, също някой ден може да ни напуснат.
Но само така изглежда, защото цената на това привидно спокойствие е висока, убедена е д-р Бояна Петкова. „Страхът ни да погледнем смъртта в очите е част от причината възрастните хора, тежко болните, децата и хората с увреждания да нямат своето равностойно място в обществото. Защото те само ни напомнят, че в целия житейски проект има един дефект; че не сме съвършени; че сме уязвими и че в някакъв момент, по някакъв начин всички умираме“, смята председателката на фондация Ида.
Обществата се делят на приемащи смъртта и отхвърлящи смъртта
Мнението ѝ не е субективно хрумване - още през осемдесетте години изследователят Алан Калахар – медицински социолог и преподавател по палиативна медицина в Кеймбридж и Брадфорд - застъпва теорията, че обществата се делят на „приемащи смъртта“ и „отхвърлящи смъртта“, и се различават не само по начина си на умиране, но и по отношението си към умиращите.
В по-новите си книги професор Калахар твърди, че сме свидетели на нарастване на форми на умиране, от които обществото се срамува. Че в днешно време бедността, стареенето и социалното изключване са истинските морални предизвикателства в разговора за края на живота, а не ракът, сърдечносъдовите заболявания и достиженията на медицинската наука.
Други изследователи в сферата на палиативните грижи правят извода, че отхвърлянето на смъртта е пречка пред осъществяването на качествени палиативни грижи и възможност да се избере правилен „начин да умреш“.
Така изследователите на смъртта поставят символично равенство между способността на обществото да приема смъртта като неизбежен етап от живота, и способността му да се грижи за най-уязвимите си членове – хората с увреждания и хронични страдания, възрастните, болните, умиращите.
„Аз съм живяла в такова общество и може би затова изпитвам толкова силна нужда да работя в тази посока в България“, разказва Бояна Петкова. А Марин Бодаков допълва, че отварянето на разговора за смъртта имено с децата – и то през книжка, която трябва да им прочетат техните родили – дава възможност да се отвори вратата и към много теми и въпроси, които са недостъпни за сегашните възрастни, заради български културни дефицити.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
