Смята, че най-лесно човек може да бъде отказан от четенето с партийни програми, а най-тъжната гледка, която вижда в последните години, е мизерията в бита на пациентите му. “Очите им не светят, а самите хора са като изтръпнали", казва той.
А той е лекар, работи в Спешната помощ във Варна. И твърди, че докторите се страхуват за живота на пациентите си повече от самите пациенти.
Людмил Станев обаче е известен на българската публика не с призванието си на медик, а с определението, което често му дава литературната критика - “майстор на късия разказ, какъвто няма в българската литература”.
Преди ден Станев беше обявен като тазгодишният носител на литературната награда “Стоян Михайловски”. Призът се присъжда всеки януари от община Елена.
“С оригиналното си творчество, с мястото, което заема в съвременната литература, Людмил Станев е сред авторите и личностите, които безспорно могат да се нарекат продължители на делото на Стоян Михайловски”, се посочва в мотивите за присъждането на наградата, която заради епидемичната обстановка тази година ще бъде връчена на 24 май.
Люси Станев, както е известен в литературните среди в България, е роден през 1959 г. във Варна. Завършва медицина. И в момента съчетава двете си призвания – лекуването и писането.
Твърди, че да прави и двете е лесно. “Вземам по няколко смени в спешното, след което ползвам по-дълги почивки и така имам време да се концентрирам и да пиша”, разказва за навиците си Станев пред Свободна Европа.
Първата му книга излиза през 1991 г. Оттогава той има постоянно присъствие в обществения живот като писател и сценарист.
Работил е с Теди Москов по епизоди на "Улицата", за шоуто "Как ще ги стигнем американците" на Тодор Колев, за детската редакция към БНТ, за сериала "Клиника на третия етаж".
Като писател Станев не се лута между жанрове, а следва това, в което е най-добър – късия разказ. Последните му сборници са издадени от "Жанет 45": "Приятели мои", "По-малко", "Ненакърнимо", "Неприятният татарин", "Няма такава книга", "Рязко".
Книгата му “Малка нощна приказка” получава наградата “Христо Г. Данов” през 2004 г.
За историите си, които разсмиват и натъжават, казва, че черпи вдъхновение от реални случки. “Впоследствие се видоизменят, разбира се, има и много фантазия. Всичко обаче започва от нещо от живота”, казва Станев.
Писателят проверява дали това, върху което работи в момента, е “жизнено”, като още преди да го е написал, го разказва на приятелите си. “Разсмеят ли се - всичко е наред, ще стане текст”, обяснява Станев.
Колегите му го определят като сатирик, а той самият мисли, че светът би бил недоразумение, ако в него няма чувство за хумор. “Чувството за хумор обаче се възпитава. От родителите ти, от това, което четеш като малък, а и после, от хората, с които общуваш”, твърди Станев.
На въпрос какво го разсмива в момента той отговаря мигновено. “Организацията на изборите в условията на коронавирус”. И допълва, че не вижда нито една интелигентна физиономия в българската политика.
Към родния политически живот Станев има отношение от години. Той все още твърди, че рецептата му за отказ от литература, която дава в разказа “Четенето като опияняващо удоволствие”, работи безпогрешно. “Отказването от четене е много трудно, почти невъзможно. Но все пак може да опитате, като от силни минете на слаби текстове и накрая на… партийни програми и предизборни обещания. Така ще стигнете до отвращение от четенето“, пише той.
На въпрос какво го натъжава писателят напомня другата си професия. “Когато отида на адрес от Спешна помощ, виждам такава мизерия и безизходица навсякъде. Очите на хората не светят”, казва той. И допълва, че хората са изтръпнали, но “това не е само от страха заради пандемията. Отдавна е така. Няма светлина в края на тунела, а май и тунел няма”
