Как четирима мъже заснеха Гладомора с риск за живота си

Ако болшевиките бяха успели, историята на Гладомора можеше никога да не бъде разказана. С намерението си да представи безмилостно идеализиран портрет на Съветския съюз бюрокрацията на СССР прави всичко възможно, за да задуши новините за опустошителния глад, организиран от съветския диктатор Йосиф Сталин, който убива около 4 милиона украинци през 1932-1933 .

Комунистическите власти принуждават селяните в Украйна да се присъединяват към колективни ферми (колхози), като реквизират зърното и други хранителни продукти. Дори когато светът най-накрая разбира какво се случва, Москва безмилостно се опитва да прикрие ситуацията, отричайки всичко, като същевременно полага всички усилия фотографските доказателства за трагедията да бъдат или скрити, или унищожени.

Въпреки това шепа фотографи успяват да се противопоставят на съветските власти, заснемайки ужасите на Гладомора на фото лента. Някои от тези изображения са направени тайно от чужденци, най-вече от Александър Винербергер, Джеймс Аби и Уайт Уилямс. Впоследствие техните фотографии са публикувани на Запад и се разглеждат като важно визуално потвърждение на тази човешка трагедия, за която са подавали сигнали и други като Гарет Джоунс и Евалд Аменде.

Други снимки, показващи въздействието на глада, са направени от местни фотографи като Микола Бокан и са останали неизвестни в продължение на много години. Сега тези забранени някога снимки могат да бъдат разглеждани онлайн от всекиго благодарение на уникалната база данни, съставена от изследователи.

Лана Бабий, която живее в САЩ, и нейните колеги Анастасия Лещишин и Дария Глазкова от Консорциума за изследвания и образование за Голодомора в Торонто, проект на Канадския институт за украински изследвания (CIUS) към Университета в Алберта, събраха обширна директория на около 100 снимки.

Показани заедно за първи път, тези кадри предлагат покъртителен визуален разказ за това как гладът е унищожил живота на безброй украинци. Като се има предвид че работата по разобличаването на Гладомора често е подкопавана от снимки, използвани като илюстрации, които нямат нищо общо с темата, изследователите също са се постарали да проверят достоверността на всяко изображение и да предоставят историята зад всяка публикувана снимка.

В хода на работата си те дори откриват снимки, които са били изгубени или забравени в продължение на десетилетия, а някои се публикуват за първи път. Предоставена е и подробна информация за фотографите и тяхната работа, а собствените им лични наблюдения на събитията представят по уникален начин ужасите, на които са били свидетели.

Александър Винербергер (1891–1955)

Колекцията от снимки на Гладомора на Александър Винербергер предоставя може би най-ярките и подробни визуални доказателства за глада, който съветите са се опитвали да скрият.

Австрийският инженер-химик, прекарал почти две десетилетия в САЩ, Винербергер е назначен да управлява завод в Харков през 1932 г. Скоро след пристигането му опустошителното въздействие на Гладомора става видимо по улиците на града.

Въоръжен с обикновен малък немски фотоапарат Leica II, той прекарва месеци , снимайки тайно жертви на глада. В съсипаната от колективизацията провинция много от тях са селяни, избягали масово в Харков, който тогава е столица на съветска Украйна. Те отиват там с надеждата да получат работа и храна, но вместо това намират само смърт.

Въпреки че Винербергер живее далеч от епицентъра на глада в селските райони на Украйна, неговите снимки дават представа за апокалиптичните мащаби на катастрофата.

Често допълнени от мрачни и призрачни описания, тези изображения улавят хаоса от масовата миграция на хора от селата в търсене на храна, групи бездомни деца, гладуващи по улиците на града, и изтощени трупове по пътищата.

Винербергер е дълбоко разтърсен от ужасите, на които става свидетел и от неговите трудове става ясно, че той се бори да преодолее това, което е видял.

„При вдигането на труповете имаше сцени, които смразяват кръвта на всеки дори наполовина цивилизован човек“, пише той. "Мъртви бебета бяха изтръгвани от виещите им майки, живи бебета бяха взимани от пресъхналите гърди на безмълвните и мъртви майки; децата крещяха и стенеха."

Снимките на Винебергер също графично илюстрират безсмисленото лишаване от живот в комунистическа Украйна през 30-те години на миналия век и той често изразява своето отвращение към съветската система, определя я като „адска сила“, която управлява „процъфтяваща държава в разруха, която се наслаждава на храна от всякакъв вид."

„Това, което Винербергер улавя толкова ярко - и което може би се пренебрегва и днес - е не само агонията на умиращите жертви, но кошмарното качество на живот по това време“, казва Бабий. " [Това е] среда, наситена със смърт и скитничество - и самите жители се борят да оцелеят и да осмислят всичко това."

Обезсърчен от бруталните унижения на ежедневието в Харков, Винербергер се завръща в Австрия през 1934 г., но не и преди да организира снимките му да бъдат безопасно изпратени обратно до Виена по дипломатическа поща. След като се прибира вкъщи, той показва какво се случва в Украйна, като се заема почти веднага с поредица от лекции за преживяванията му в Съветския съюз.

На тези събития той представя своите снимки и впоследствие позволява изображенията му да бъдат използвани за антиболшевишка пропаганда. Снимки на Винербергер, които не са подписани с името му, също са използвани като илюстрации от Евалд Аманде в книга, която той публикува в опит да насочи вниманието към случващото се в Украйна. Той също така подарява албум с подписани от него снимки на архиепископа на Виена, кардинал Теодор Иницер, като знак на признателност за усилията му да създаде координиран отговор на Гладомора.

Всички усилия за вдигане на тревога обаче се оказват без резултат. Международната общност не желае да изостри и без това нестабилния геополитически климат, така че Украйна така и не получава помощ отвън.

Снимките на Винербергер потъват в неизвестността в продължение на десетилетия, но те получават ново внимание през последните години. Описвайки снимките му като „забележителен подарък за поколенията“, Бабий казва, че нейният изследователски екип сега е съставил обширна селекция от негови изображения, много от които „по-рано непубликувани и неизвестни“.

Джеймс Аби (1883-1973)

Джеймс Аби е професионален фотограф, който добива опит, снимайки звездите на театъра и киното през 20-те години. По-късно той започва да се интересува от фотожурналистика и получава признание за уменията си от хора като Адолф Хитлер, Бенито Мусолини и Франсиско Франко.

През 1932 г. той се сдобива с разрешение да снима Сталин в Москва. По време на фотосесията, която надхвърля определеното време, той изглежда е направил добро впечатление на съветския диктатор.

Една снимка от тази сесия е използвана за опровержение на слуховете за смъртта на Сталин, които се разпространяват по това време. Това може би е причината, поради която той изглежда е считан за относително надежден от властите. Така той по-лесно успява да улови автентични сцени от съветския живот, докато привидно си сътрудничи с местната агенция „Союзфото“.

Като чуждестранен фотограф, работещ с разрешението на съветските власт, Аби естествено трябва да види няколко от представителните проекти на СССР и дори признава, че е впечатлен от някои технически постижения, с които се сблъсква.

„Искаше ми се да се втурна към телеграфния офис и да пиша на Сталин, за да го поздравя за успешната индустриализация на Съветския съюз“, казва той, след като посещава Днепърската хидроелектростанция и язовира. Но също така отбелязва, че в хотелите, в които е отсядал, често няма храна, хляб, чай или захар.

Внимателното му фотографско око не пропуска лошите условия на работниците, които изграждат тези грандиозни паметници на съветския прогрес, и той често има проблеми с властите заради снимане на неща, които не бива да се снимат.

Докато му е позволено да се движи относително безпрепятствено, Аби успява да снима тайно много забранени теми като опашки за храна, плячкосване на църкви и дори погребението на втората съпруга на Сталин, която се самоубива.

По време на седеммесечния си престой той за пръв път се сблъсква с ужасите на Гладомора, когато пристига на жп гара в Харков през лятото на 1932 г. и е шокиран от гледката на тълпи от гладни хора, избягали от провинцията в търсене на работа и храна.

„И това беше Украйна - пише по-късно той - най-плодородната територия в целия обширен Съветски съюз!“ Аби в крайна сметка е арестуван малко след като заснема тези гладуващи селяни край железопътните линии.

Нито за пръв, нито за последен път той се забърква в неприятности с местните власти, които не гледат с добро око на журналистическия му интерес към чувствителни теми.

Способността на фотографа да се движи сред обикновените съветски хора, докато лесно общува с комунистическия елит, означава, че той е в добра позиция да запечатва и ярки контрасти, съществуващи в това, което се продава на света като прогресивно, безкласово общество.

През деня в запустелите миньорски градове той се сблъсква с тълпи от гладни селяни, търсещи храна, които „предпочитаха смъртта пред работата в колхозите под ръководството на работническите, войнишките и селските партии“. През нощта той често е на пищни вечери с функционери, където „масата е отрупана с хайвер, печена пуйка, пиле, студена риба от всякакъв вид, сладкиши, дори най-редките от всички луксозни храни: пържола от филе."

В крайна сметка непрекъснатият интерес на Аби към деликатни теми изчерпва търпението на съветите и той получава заповед да си събира багажа и да си тръгва.

Той обаче успява да изнесе незаконно забранените си снимки извън страната, като скрива негативите в гащите на най-малкия си син. По-късно благодарение на тези снимки хората успяват да видят какво всъщност се случва в Съветския съюз, след като през 1934 г. Аби ги публикува в книга, озаглавена „Снимам Русия“.

Въпреки шокиращия характер на някои от тези изображения обаче, те са само снимки на събития, които не предават огромния мащаб на трагедията.

Самият Аби признава, че никога не е имал възможност да снима други ужасни гледки като масовите депортации на селяни в трудови лагери или мъртвите тела, които е срещал по улиците на града.

Уайтинг Уилямс (1878–1975)

Като журналист и специалист по трудови отношения може би е неизбежно работата на Уайт Уилямс да го отведе в Съветския съюз.

След като успява да се престори на обикновен работник и докладва под прикритие от мини и стоманодобивни заводи в САЩ, не след дълго той пътува до Донбас в Съветска Украйна, за да наблюдава условията на труд там в началото на първият петгодишен план на СССР през 1928 г.

Въпреки че е депресиран от живота, който водят много съветски работници, разочарованието му се превръща в откровен ужас през 1933 г., когато се завръща, подтикван от любопитство да разбере как се справят онези, които е срещнал преди пет години. „Навсякъде мъжете и жените мислеха за едно, а това беше хляб“, пише той за изгладнелите хора по улиците и канавките.

Въпреки че е следен от човек, който по думите му го „побърква“, Уайтинг успява тайно да направи снимки на тези притеснителни гледки. Той е поразен от пълчищата бездомни и гладни деца, които вижда навсякъде в украинските градове, които според него „живеят и умират като диви животни“.

Хиляди от тези деца редовно са задържани от властите, а Уайтинг успява да заснеме едно от тези нападения в Харков.

Пишейки в дневника си по-късно, той си спомня как местните жители му казвали, че понякога дори не са били отвеждани в домове за сираци, а просто са били извеждани от града и пускани обратно в полетата.

"И веднъж - пише той - три вагона, пълни с младежи, бяха хвърлени на релсите и изоставени. Когато след три дни бяха намерени, нито едно дете не беше живо". След двуседмичното си пътуване до Украйна Уайтинг е преследван от видяното и смята, че е важно да разказва за случващото се там.

Той написва статия със снимки, но е смаян, че е отхвърлен от американски списания, в които дотогава е публикуван с удоволствие. По времето когато Вашингтон обмисля да установи дипломатически отношения с Москва, един редактор му казва, че не искат да "прекаляват" с "неблагоприятните" истории за Съветския съюз.

Благодарение на помощта от своя познат Джеймс Аби, който също среща твърда съпротива, опитвайки се да публикува снимките си, Уайтинг в крайна сметка убеждава британски седмичник да пусне неговата история.

Понастоящем тази статия се смята от изследователите за първото фотографско доказателство за украинския глад, публикувано в международната преса.

Но той не получава отзвука, който очаква.

Според Бабий разказът на Уайтинг за условията в Украйна е „отхвърлен като сензационен, тъй като твърде малко разкази, потвърждаващи думите му, са попаднали в публичното пространство в САЩ“. По това време, казва тя, Уолтър Дюрънти, влиятелен кореспондент на Ню Йорк Таймс в Москва, е „ехо” на съветската пропаганда и той съобщава за „най-добрата реколта от 50 години!”, докато хората лежат и умират по улиците.

Приносът на Уайтинг да хвърли светлина върху случилото се в Украйна често е бил пренебрегван през следващите десетилетия и изследователите на проекта се надяват да поправят това с подробна колекция от негови снимки и свидетелства за живота и работата му.

Микола Бокан (1881 - 1942)

Докато Винербергер, Аби и Уайтинг са описани от Дария Глазкова като „външни“, тъй като те са „чужденци, които са наблюдавали [Гладомора], без да преминават през трудностите, които местното население преживява“, Микола Бокан е човек, чието семейство е тежко засегнато от глада.

Подобно на много украинци Бокан и седемте му деца започват да гладуват, когато ситуацията става особено тежка през 1932 г. Тъй като никой не може да му плати като професионален фотограф, той няма от какво да живее. Но той използва инструментите на занаята си добре, като документира нещата, които семейството му е преживяло.

Една от най-трогателните му снимки ги показва как седят пред оскъдна храна с надпис „300 дни (триста!) без парче хляб до мизерна вечеря“.

Впоследствие Бокан съставя дневник за преживяванията си със снимки като илюстрации, а разказът му за събитията показва опустошителното въздействие на глада върху това обикновено украинско семейство.

Когато гладът започва да ги мъчи, Бокан принуждава най-големия си син Володимир да напусне дома, за да се опита да се оправи сам.

Принудителното напускане на дома дълбоко възмущава младежа. Той изпочупва прозорците и отправя заплахи, преди да си тръгне.

По-късно Бокан описва съдбата на сина си като живот, който преминава в „просия, изнудване и хулиганство“.

По-късно, през лятото на 1933 г., когато семейството не е виждало хляб на масата от 10 месеца, единият от синовете Константин умира от изтощение от работа в колхоза.

Той е само на 22 години. Бокан описва загубата си, дори снима мястото, където е загинал синът му.

„За два месеца работа в колхоза синът ми получи гроб, дупка и каруца до гробището – това е всичко, което спечели“, пише той.

Личното преживяване на Бокан за трагедията на Гладомора се появява едва през 2007 г., когато изследователите се натъкват на снимките му в местния архив на СБУ в Чернигов.

Те са част от криминално досие срещу фотографа. Като членове на религиозна секта той и синът му Борис са арестувани през 1938 г. По-късно са осъдени на трудов лагер за „контрареволюционна дейност“. Бокан умира през 1942 г., преди да излежи осемгодишната си присъда, три години след Борис.

Мрак от дезинформация

Подобно на снимките на Бокан, много от другите снимки, събрани от изследователите от Торонто, тънат в забрава в продължение на десетилетия. Те са жизненоважен ресурс за всеки, който изследва Гладомора.

Тъй като това е чувствителна тема, която е забулена в продължение на десетилетия от комунистическа пропаганда и дезинформация, изследователите са събрали и няколко снимки, които нямат абсолютно нищо общо с украинския глад от 1932-33 г.

Тези изображения на глада от 1921-1923 г. в Русия и Украйна често са били използвани погрешно за илюстриране на Гладомора, което е в голям ущърб на изследванията по темата.

„Активистите за осведоменост за Гладомора и широката общественост са склонни да продължат да рециклират една и съща безразборна комбинация от легитимни и силно емоционални снимки, които не са свързани с Гладомора, дори и до днес“, казва Бабий.

„Доста добре известно е, че няколко англоезични публикации за отричане на Гладомора се появиха през 80-те години на миналия век и станаха доста популярни – базирайки своето отричане отчасти на факта, че снимки от двайсетте години на XX век и други със съмнителен произход са използвани като фотографско доказателство за Гладомора“.

В опит да помогнат за прекъсване на нишката на дезинформация, която все още обгръща темата, изследователите са включили и тези изображения, с които е било злоупотребено или неправилно са свързани с украинския глад, като са събрали подробности за истинския им произход.

Бабий и нейните колеги се надяват и редовно да актуализират директорията на Гладомора, като добавят още автентични снимки на глада и личните наблюдения на фотографите. Всички събрани изображения, заедно с обширна основна информация и подробности за авторските права, могат да бъдат разгледани тук.