Връзки за достъпност

Извънредни новини

Жан-Люк Годар - яростта на "Новата вълна"


Жан-Люк Годар
Жан-Люк Годар

Жан-Люк Годар

режисьор, /1930 г. - /


Произход: Франция - Швейцария, богато семейство

Образование: Етнология в Сорбоната

Интереси: журналистика, критика, кино, пътуване

Творчески направление: Френската „Нова вълна“ в киното

Най-известни творби: „До последен дъх“, „Жената си е жена“, „Лудият Пиеро“, „Китайката“

Признание: Награди „Златен лъв“, „Златна мечка“, „Сребърна мечка“, „Златна палма“

Крадете кола. Полицай ви преследва. Застрелвате го. Мотате се из Париж, намирате красиво гадже, заживявате почти щастливо. Гаджето забременява, но разбира, че сте престъпник и ви предава. Казва ви, преди да ви арестуват. Бягате. Полицията ви ранява. А вие продължавате да бягате ли бягате, докато умрете, останал без дъх.

Да, точно „Без дъх”, преведен на български „До последен дъх”, е филмът, с който Жан-Люк Годар печели световна слава и става „баща на френската „нова вълна”. Но славата не е заради сюжета – второкласно криминале с претенция за психо драма. Не е и заради блестящата първа роля на Белмондо, първият френски – и европейски - бунтар без кауза. Нито е заради Джийн Сийбърг, която Трюфо нарича „най-добрата актриса в Европа”.

Истинската причина е в режисьора, в кино-бунта на Годар, в подхода към снимането, озвучаването, светлината, кадъра, към маниера на игра, към цялостния образ. Всичко е различно, провокативно – и да не го харесваш, не откъсваш очи. В този „формален” план е голямото новаторство и Годар е верен на себе си докрай, независимо от тежките политически изкривявания по-късно.

В средата на 20 век атмосферата във Франция е отровна. Френската „нова вълна” всъщност се ражда от съпротивата срещу лъжата и прави истината отправна точка.

„Без дъх”, иконата на движението, изглежда така, сякаш няма сценарий и дори сюжет. Камерата снима от ръка, зрителят вижда през очите на героя, движи се в ритъма му. Чуват се звуци без връзка със сюжета или част от диалога е заглушен случайно. Често кадрите са накъсани или монтирани така, че физически дразнят окото, светлината е максимално естествена. Но истината е такава, светът е такъв – винаги труден.

Макар да имат допирни точки в идеите за киното обаче, творците от новата вълна не правят обща платформа. Филмите им раждат поколението на поредната френска революция от 1968 г., което се провали с гръм и трясък, но това е парадокс – те търсят истината, а младите бунтари искат реалността да се пренебрегне, да управлява волята. Или измислицата. Или абсурда. Изобщо – нещо, което звучи красиво и мъдро, като цитат от Мао.

Жан-Люк Годар е роден през 1930 г. в Париж. Баща му е богат швейцарски лекар, майка му - от рода на банкерите, основали „Париба”, няма основание да се предвиди по-късното му левичарство.

Като ученик той чете много, играе тенис, футбол и кара ски. Готви се за инженер, но попада в света на парижките кино-клубове и се отдава на киното. Известно време е кинокритик и снима документални ленти. През 1959 г. намира продуцент и взима от Трюфо зарязан сценарий, над който двамата са работили. Така се ражда „Без дъх”. Следват още шедьоври – „Малкият войник”, „Жената си е жена”, „Живейте си живота”, „Лудият Пиеро”, „Мъжко и женско”.

Във Франция тогава екзистенциализмът е Бог, а Сартр е неговият пророк. Киното намира своя пророк в Годар, а той пък своя - в Ана Карина, датски модел, с която спи и която превръща в актриса. Но връзката им е битка, а Годар попада на 18-годишната Ана Вяземски. Тя го запознава с младежите, които не понасят света, искат коренна промяна веднага и са луди по Мао и Културната революция.

През 1967 г. Годар снима „Китайката” – филм за маоисти, които говорят за революция и са склонни да убиват за нея. Той още се стреми към истината, показва младите в цялата им прелест, но и в цялата им глупост – а те го наричат „фашист”. После идва „Уикенд”, черна комедия, нетърпим шедьовър за гадния живот наоколо. А после се предава.

През 1968 г. прави пропагандни филмчета за студентските вълнения и подкрепя „акциите“ – палежи, грабежи и други престъпления, извършвани като „революционен акт”. Бесовщината на Годар продължава десетина години и затъмнява образа му на филмов гений. Голямо падение има през 1969 г., когато, въпреки смазаната от съветските танкове „Пражка пролет”, снима документален филм в Чехия и се отказва от истината. Той не превежда думите на чешките работници, които говорят против комунизма и обвинява в „безсмислен хуманизъм” младите чехи, които се противят на системата.

Още едно падение е рекламният филм, който Годар прави за палестинските терористи, които през 1972 г. те избиват 17 еврейски спортисти на олимпиадата в Мюнхен. Той е противник на Израел и това не е тайна, но във филма с гордост снима арабски деца, готвени за атентататори-самоубийци. Слава, Богу, лентата е недовършена.

Така или иначе, след десетилетие левичарски ексцесии, той се успокоява и се връща към стойностите на голямата режисура. Макар да надхвърли 90 г., независимо дали снима филм за Адам и Ева, Крал Лир или Моцарт, Жан-Люк Годар продължава да прави истинско кино с майсторство, което никога никого не оставя безразличен.

*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

XS
SM
MD
LG