Връзки за достъпност

Извънредни новини

Марсел Пруст в търсене на намереното време


Марсел Пруст, писател (1871 – 1920)

Произход: Франция, богато семейство

Образование: домашно, лицеят Кондорсе, Сорбоната

Интереси: литература, философия, светски живот

Известни творби: 7-томният роман „По следите на изгубеното време“

Признание: Заедно с Джойс и Кафка е считан за един от трите „стълба“ на модерната литература, награда „Гонкур“ през 1918 г.

Най-дългият роман в света е „В търсене на изгубеното време” - „словесна катедрала” в 4300 страници. Автор е Марсел Пруст, който държи и рекорда за най-дълго изречение - 847, а по други сметки - 958 думи.

Всичко започва с мига. Не с краткото му настояще, а с дългото му минало, единственото съществуващо, което човек има. Дали и как ще попадне там обаче, колко ще остане и какво ще види, не се знае.

Разказвачът в романа на Пруст е провокиран да се връща в себе си от различни неща, но най-прочута е сцената с „мадлената”. Той потапя в чая типичната френска сладка и, щом я вкусва, усеща, че възкресява изгубеното време.

Смята се, че феноменът, известен в психологията като „случаен спомен”, е свързан с престоя на Пруст в неврологична клиника. Но той има такъв опит и от по-рано, смята неволната памет за „същността на миналото”, затова и базира върху нея романа си.

Друг инструмент за разкриване на миналите тайни е сънят. Пруст страда от безсъние. 16 години той пише седемте тома на романа нощем. И с първото изречение насочва към връзката със съня: „От край време имам навика да си лягам рано.” За да стане толкова простичко, поправя го 12 пъти.

Макар „В търсене…” да не е лесна книга, тя е сред най-издаваните в света, всички поне са чували името на автора. Значението на романа за модерната литература е огромно.

Да четеш Пруст, значи да четеш себе си.
Андре Ейсимън

Писателят Едмънд Уайт казва: „Хората трябва да четат Пруст, защото е най-подходящата компания от всички велики автори. Макар че е мамино детенце, неврастеник и много се колебае, той ще ви вземе дъха, защото сякаш чете и преповтаря всичките ви мисли.“ Допълва го Андре Ейсимън: „Да четеш Пруст, значи да четеш себе си“.

Пруст е роден в парижкото предградие Отьой през 1871 г. Баща му е прочут лекар, женен за богата и образована еврейка - любимата мама на Марсел. Той не може да заспи без целувка и беснее, ако не я получи. Марсел се ражда почти безжизнен, напролет го мъчи алергия към цветята, а астмата му го съпровожда до края.

Както и проблемът с религията. С баща католик и майка еврейка, Пруст страни от темата. Понякога казва, че е католик, но в писма твърди, че „не е вярващ”. Обаче не се идентифицира и като евреин, въпреки че е чувствителен по темата и търпи нападки заради еврейския си произход.

На 11, в лицея „Кондорсе”, са първите му литературни опити и първата любов. Мария е полякиня, те се разхождат на Шанз-Елизе, но Марсел не признава чувствата си. По-късно я описва като „пиянството и отчаянието на детството ми”. В лицея Пруст се носи като денди и е приет в най-известните парижки салони. А там среща герои и научава истории, които щедро описва в романа си.

Но това е повърхностно описание на истинския живот на юношата Пруст, който започва със склонността към мастурбация. Навикът не остава незабелязан и 16-годишният младеж получава от баща си 10 франка, за да отиде на проститутка. Не успява обаче да направи нищо, а и чупи някакво нощно гърне за 3 франка, така че иска от дядо си назаем 13.

„Надали някой ще е така изнервен, че да не може втори път да свърши работата”, пише след това. Но и вторият път не става, а Марсел отвръща поглед от жените и го обръща към мъжете.

Главната ми грижа беше дуелът да не се насрочи преди обед.
Марсел Пруст

Той никога не признава открито своята хомосексуалност, въпреки че тя е публична тайна. Заради това дори участва в дуел, но се разминава без кръв. След години пише: „Главната ми грижа беше дуелът да не се насрочи преди обед.” Да, той никога не става от леглото преди обед и наистина ще има проблем, ако се наложи.

Но има и още една причина Пруст да крие различната си сексуалност - смята я за срамна болест и от негова гледна точка да бъде гей не е удоволствие, а страдание.

Семейството му е толкова богато, че може да прави само онова, което иска наистина - да се забавлява на тенис корта, да обикаля парижките салони и гей-бардаци, да води изтънчени и пошли разговори, да среща хора, чиито образи, навици и истории сякаш колекционира. А най-вече да чете и пише, да описва сънищата, мечтите и реалностите на спомените си, които са истинският свят за него.

След лицея Пруст учи философия в Сорбоната при Анри Бергсон, от когото е повлиян. През 1895 г. започва работа в библиотека, мярка се там няколко пъти, но взима отпуск по болест за 5 години, а после напуска - край на кариерата му в тежкия обществено-полезен труд. Тогава започва самотното му пътешествие в каторгата на мечтите, наречена „писателски занаят”.

Преди да започне „В търсене на изгубеното време“, Пруст обикаля Европа и превежда Джон Ръскин. През 1907 г., след като донякъде се съвзема от смъртта на майка си, начева романа на живота си и писането продължава до смъртта му през 1922 г.

Романът започва да излиза през 1913 г. - отначало на собствени разноски. Никой не иска да финансира нещо, което противоречи и на старите реалистични тенденции, и на новите динамични насоки. Текстът на Пруст с право е описван като фрактална структура - всяко изречение носи не само цялото съдържание, но и аромата и чара на целия текст.

„В търсене на изгубеното време” е от 7 части, обхваща 14 години от живота на разказвача, но проследява събития от четири поколения и стотици персонажи. Книгата е посрещната като шедьовър, но Първата световна война забавя издаването на втората част и тя се появява през 1918 г., печелейки „Гонкур”.

„Времето на ангажираната литература си отиде”, обявяват академиците. Лявата преса е възмутена и надава вой, наричайки Пруст „сноб”, а книгата - „записки на портиера”. Но днес критиците са забравени, а романът е жив.

Къде обаче се крие проклетият смисъл на живота според Марсел Пруст? В изкуството. „Великите художници заслужават аплодисменти, защото ни показват живота по свеж и жив начин”, пише той. И сам ни показва живота такъв. Така добре го показва, че, когато през 1922 г. си тръгва от този свят, изтощен от писане и убит от слаби бели дробове, у никого не остава и капка съмнение, че изкуството на живота е по-велико от изкуството на смъртта.

Facebook форум

XS
SM
MD
LG