Връзки за достъпност

Извънредни новини

"Покаянието така и нe се състоя". Нана Джанeлидзе за забравеното зло и войната


Грузинската режисьорка Нана Джанелидзе. Снимката е архивна*

"Войните не бяха преосмислени, не бяха направени изводи. Нямаше покаяние. А само след покаянието идва освобождението и новото мислене". Това са думи на една мъдра жена, в чиято родна земя са загинали много - земята на Сталин. С изкуство тази жена разказва за репресиите и лагерите на смъртта, за да не се забравя историята и някой ден да има покаяние.

Грузинката Нана Джанелидзе през последните дни беше в България, където снима постпродукцията на последния си филм - „Накъде пътува Лиза“ (работно заглавие). Филмът е за войната между Грузия и Абхазия преди 30 години. Лентата е в копродукция с българското Доли Медиа Студио. Дълго време Джанелидзе, режисьор и сценарист, търси такъв партньор. Помага ѝ да го намери журналистът и сценарист Емил Спахийски, който е живял в Грузия, а сега е асоцииран продуцент на филма.

"Нана остана много доволна от работата си в България, от целия екип, и пак ще дойде", каза пред Свободна Европа Спахийски, който отскоро е директор на издателство "АЗ-БУКИ" на Министерството на образованието.

"Аз съм във възторг от студиото, от човешките отношения, от обикновените хора, които правят големи неща. У нас в Грузия нямаме такова студио, за съжаление", коментира самата режисьорка в интервю за предаването "Панорама" на БНТ.

Докато е в София, Спахийски дава идеята за втора премиера на филма "Покаяние" (1984) на големия режисьор Тенгиз Абуладзе, чийто сценарист е Джанелидзе.

За първи път лентата е показана в България през 1987 г. Сега, след прожекцията на лентата, ремастерирана цветово и звуково, Джанелидзе проведе среща с публиката в Дома на киното. И разказа за своя професионален път, свързан с много човешки трагедии.

Сталин, Гулаг и жените

Нана Тамазовна Джанелидзе е родена на 7 август 1955 г. в столицата на Грузия - Тбилиси. Завършва Държавния университет "Шота Руставели" в Батуми. По-късно учи в работилницата на Тенгиз Абуладзе. От 1996 г. ръководи режисьорски курс в Тбилиския държавен университет.

През 2011 г. тя снима документалния филм "Има ли театър там?!" за най-известния и любим грузински актьор - Кахи Кавсадзе. По-старите поколения го помнят като Черния Абдула от култовия съветски филм "Бялото слънце на пустинята" .

Кадър от "Бялото слънце на пустинята"
Кадър от "Бялото слънце на пустинята"

"В този човек като капка вода се събира цял океан - съдбата на целия бивши съветски народ. Сталин уважавал дядо му, но дядото бил толкова принципен, че не му поискал нищо. А баща му бил изпратен в Гулаг. Кахи минава през всички страдания, но остава човек, при това велик, беше най-обожаваният актьор", каза Джанелидзе, която получава наградата "Ника" за най-добър филм.

Доста години преди това, тя има нелеката задача да напише сценария за "Покаяние" - последната част от трилогия на Абулдзе, посветена на грузинската история, след "Молба" (1968) и "Дървото на желанията" (1977). За да създаде филмовия разказ за престъпленията на сталинизма, Джанелидзе се среща с десетки репресирани, като някои от историите не влизат във филма.

Една актриса, която била в Гулаг, й разказва за женския лагер, в който е била заедно с балерини, певици, поетеси. Там те били с малките им деца, на място, където зад бодливата тел нямало дори стръкче трева. За да израснат като човеци, всяка вечер майките им изнасяли концерти - пеели, танцували, шиели кукли. Актрисата никога повече не видяла по-ярки концерти, а децата израсли като абсолютно нормални хора.

"Ето това е най-гениалната история", каза Джанелидзе.

Други жени, които са били заточени да секат дървета, пишели имената си на трупите. И когато дървата пристигали в населените места, всички се втурвали и започвали да търсят името на своята близка, за да знаят, че е жива.

"Ако го погребем, ще забравим злото, което извърши"

"Покаяние" обаче е създаден по една друга истинска история - за трагедията на цяло семейство. Тя започва, когато един прокурор на име Гега - местен сатрап, който пращал на смърт в Гулаг всеки, когото не харесва, пожелал една омъжена жена.

"За да я има, той изпраща съпруга ѝ в Гулаг, а сина им - 13-годишно момче, в затвор за малолетни престъпници, врагове на народа. И започва да я шантажира - ако иска да останат живи, трябва да бъде с него. За да ги спаси, тя се съгласява. Но мъжът й умира в легера, а синът й не излиза от затвора. Тя не може да понесе това безумие и се самоубива", разказва Спахийски, който чува историята лично от Джанелидзе.

След години - вече в началото на 80-те, когато синът е излежал присъдата си и живее някъде в забвение, се връща в родното си място. Защото е научил, че прокурорът е починал. Дни след погребението му, настъпва истински шок - тялото му, изровено от гроба, е оставено както е в ковчега, пред вратата на майка му. Заравят го отново. Но то пак е извадено. И така няколко пъти. Накрая залавят мъжа, който прави това. А той казва само едно изречение:

„Ако го погребем, ще забравим злото което извърши.“

Кадър от филма "Покаяние"
Кадър от филма "Покаяние"

"За грузинците покойникът е нещо свещено, те проявяват безкрайно уважение към мъртвите, никой не си е позволявал да оскверни така труп. За това тази история е наистина брутална за тях. И когато Абуладзе, който търси подходящата за третия си филм, научава за нея от свой приятел - друг режисьор, избира именно нея, защото има важно послание: да не забравяме злото", разказа още Спахийски.

За да може обаче дори да се запомнят снимките на такъв филм, със сценаристката Нана Джанелидзе решават да променят историята и да я представят като фантасмагория, като притча. Вместо прокурор, става дума за кмет, а младият мъж е жена.

Намират неочакван съюзник - лидерът на Грузинската социалистическа република – Едуард Шевернадзе. Той винаги се е опитвал да съхрани грузинската идентичност. Но когато разбира за какво разказва сценарият, няма какво да направи. Или поне му трябва половин година. След толкова време се обажда на режисьора и му казва, че е дал историята на жена си, която плакала цял ден. Защото, по ирония на съдбата, почти цялото й семейство е било убито от режима на Сталин. Шеварнадзе намира начин - да финансират филма през телевизията, която се контролира от Москва, без да се разбера за какво става дума в него.

Нещата обаче се объркват. През 1983 г. снимките вече са започнали, когато един от главните актьори - Герман Кобахидзе, и негови приятели решават да избягат от Грузия и отвличат самолет за Турция от летището в Тбилиси. Няколко души на борда са убити, КГБ успява да приземи машината и при престрелка има още загинали. Актьорът е заловен, осъден на смърт и екзекутиран няколко месеца по-късно. Пак по ирония на съдбата - с подписа на Шевернадзе.

Междувременно, когато КГБ прави обиск в дома на Кобахидзе, намира сценария на филма. И веднага спира снимките, които са почти завършени. Шеварнадзе обаче остава на страната на Абуладзе и Дженалидзе, дори когато КГБ отиват при генералния секретар на КПСС - Михаил Горбачов, и му казват за провокацията.

"Той вика Шеварнадзе, който вече е член на Политбюро на партията и външен министър, и го пита: "Какви са тези филми, които правите в Грузия?". И получава отговор, който го убеждава: "Това е много хубав филм, показва, че и ние понякога грешим", преразказа още Спахийски това, което Джанелидзе му е споделила в дългите им разговори.

Така екипът успява да завърши филма. Показват го за одобрение в прожекции пред ЦК на КПСС. Но за него вече се разчува навсякъде и той става легенда преди да бъде пуснат. И докато, забраната, която очаквано следва, бъде наложена от Москва, той вече е прожектиран в грузинските кина.

„Руснаците идваха от Москва, Ленинград, отвсякъде, за да гледат филма в Грузия. Това беше умопомрачително“, разказа Джанелидзе.

Филмът е спрян. Едва когато идва Перестройката, той успява да стигне до фестивала в Кан. Получава три награди и номинация за „Златна палма“, а по-късно и номинация за „Златен глобус“.

Но днес Джанелидзе казва тъжно:

"Филмът беше глътка въздух, че истината възтържествува, но злият човек да стане добър - това не съществува. Покаянието така и не се състоя нито в обществото, нито в държавата. И днес жънем всички плодове на това. Всички войни имат общо - насилието, страданията, кръвта, мъката. Затова ужасът от войната в Украйна ми действа 10 пъти по-силно. Защото разбирам как тогава започна всичко при нас, в Грузия. Сега разбирам провокацията. Това е един и същи процес. Тогава Русия ни провокира, а сега нападна Украйна директно. Ако тогава ние и светът бяхме отвърнали категорично, можеше да не дойде сегашната война".

"Покаяние" завършва с репликата: "Защо ни е път, ако този път не води към храма?"

* Creative commons license

Facebook форум

XS
SM
MD
LG