Връзки за достъпност

Извънредни новини

“Паднаха много стени”. Как солидарността след наводненията променя германското общество


Диана Иванова

Наводненията в Карловско направиха видими две различни реалности – структурното безсилие и системни грешки в управлението, от една страна, и от друга – солидарността и съпричастност с трагедията на хора от различни социални групи и краища на страната.

В това отношение трагедията в България е сравнима с трагедията в Германия, където миналото лято наводненията отнеха живота на над 150 души.

Диана Иванова разказва как тези събития променят хората в долината на река Ар.

"Няма как да си тръгна"

“Това е моята втора родина, мястото, в което се чувствам ужасно добре”. Мока е културен мениджър, от Кобленц. Два дни след наводненията се озовава с приятел, който донася газови бутилки и вода в района на силно засегнатото градче Алтенар, залято от 10-метрова вълна. “Това, което видях…беше ясно, че няма как да си тръгна…” Мока остава две седмици, става част от вълната доброволци, които се стичат от всички краища на Германия, за да помагат…”Това, което преживях през тези дни, беше как между нас нямаше никакви различия. Някой плаче на улицата, веднага някой отива и го прегръща, всеки беше за всеки, до всеки…”

Тази история е само една от стотици, хиляди подобни.

“Всички хора са братя” – ние преживяхме именно тази утопия, като реалност, за няколко месеца…”, казва журналистката Хилдегард Гинцлер, чийто дом в Зинциг също е сериозно засегнат от наводненията.

Вече 9 месеца разговарям в моя подкаст с хора, преживели наводненията в района на река Ар, където живея и аз. Историите на всички са различни. Ежедневието е изпълнено с трудности, борба със застрахователните компании, бавната бюрократична машина, липсата на достатъчно строителни работници и майстори…

Но извън умората се оказва, че именно тази вълна на солидарност от напълно непознати хора е задействала при голяма част дълбоки процеси на преосмисляне, на промяна.

Едита е учителка, семейството губи над стогодишната фамилна двуетажна къща, която е съборена заради силните щети четири месеца след наводненията. Приятелки успяват да спасят от калта няколко фотографски албума. Това е всичко. Едита си спомня как в деня след наводненията стои и плаче на улицата. До нея се приближава елегантно облечена жена. “Мога ли да ви помогна?” “Не”, казва тя, “на мен никой не може да ми помогне.” “Не, това не е вярно, ето, аз сега ще ви помогна”. Жената намира лопата и започна да освобождава от боклуците и калта входната врата на къщата. Едита се включва също, и неусетно двете работят няколко часа. Накрая жената й казва: ”Благодаря ви, че ми позволихте да ви помогна!” Едита е учудена – защо тя, аз трябва да й благодаря…В следващите дни идват още хора, едно семейство прекъсва ваканцията си на Северно море и идва директно от плажа…”Мислих си, че е дошъл краят на света – но с тези хора усетих, че това не е така, че светът всъщност е наред. Сега знам, че ако някъде има нужда от помощ, аз ще съм първата.”

В знак на благодарност и като символ на надежда Едита заедно с доброволци изрисува цялата къща на своя свекър.

Едита все още няма свой дом. Живее с двете си деца в малък апартамент за гости, поради липса на място – съпругът й живее във временно жилище за пострадали от наводненията. “Станах минималистка. Виждам, че това ми стига, четири чинии, прибори. Благодарна съм за всеки ден.”

Кошмарът в сънищата

Подобна благодарност стои в основата на друго решение. Малко след началото на войната на Русия в Украйна 28-годишният Ралф Кубон от Бад Бодендорф започва да сънува наводненията. Кадрите от разрушенията, доброволците, които веднага пристигат, между тях – много украинци. Той решава, че сега е негов ред и трябва да помогне. Заминава веднага за границата. Там се среща с Макс от Харков и двамата основават сдружението за бърза хуманитарна помощ. Всяка седмица той пътува между Украйна и Германия.

“Отдавна искахме да променим нещо в семейния бизнес”, казва Андреа, която заедно със сестра си е собственичка на два малки хотела в Алтенар. “Сега, когато наводненията ни принудиха да ремонтираме всичко, си казахме – това е моментът”. Двете сестри решават да направят хотелите енергийно независими от газ и петрол – чрез термопомпа и слънчеви колектори, да променят менюто и въведат лека кухня, базирана само на регионални производители, да намалят местата в хотелите.

Паднаха много стени

“Всъщност паднаха много стени”, казва Мока. “Както буквално, водата отнесе много стени, така и нещо се промени с хората. Това са традиционни затворени консервативни структури. Аз не се чувствам добре с пълната анонимност в града, но не се чувствам добре и в затворената селска структура, където всеки знае всичко за теб. Сега обаче е различно – хората ме приемат с моята розова коса и татуировки, свързва ни нещо друго, по-дълбоко. Мисля, че е именно солидарността.”

Много от доброволците се връщат обратно в района на река Ар. Все още липсата на добра инфраструктура променя и профила на туристите, които идват – по-млади, по-непретенциозни, по-отворени за експерименти.

“Сега много неща са възможни. Например, повечето хора тук нямат кой знае каква нужда от изкуство. Преди наводненията вероятно биха казали – защо ни е тази изложба? Но сега казват – защо пък не, да опитаме.”

Заедно с други доброволци Мока организира първата изложба на открито сред руините на все още силно засегнатия град Алтенар.

  • 16x9 Image

    Диана Иванова

    Диана Иванова е журналист, изследовател, куратор. Носител е на редица международни журналистически награди, между които Европейската награда за журналистика през 2005-а на Австрийската агенция АПА "Да пишем за Източна Европа".

    През 2016-а година е стипендиантка по програмата Memory Work на германската фондация за преработването на комунистическата диктатура. Изследва психическите последици от живота в тоталитарна среда и филмовите архиви на тайните служби. През последните години работи като групов терапевт в Германия. 

Facebook форум

XS
SM
MD
LG