Връзки за достъпност

Извънредни новини

Форми на травмата. Може ли да се разкаже насилието


Диана Иванова. Колаж.

Обществото клони към това да изключва от своята памет всичко, което би могло да раздели отделните хора едни от други, пише Морис Халбакс. Трима млади българи обаче не са съгласни с липсата на памет за комунизма в България. Изложбата “Съседите. Форми на травмата” (1945-1989) представя техния поглед.

“Прекарахме осем години в слушане на събраните от нас свидетелства на оцелели, като обръщахме внимание на начина, по който изказванията предлагат неизказан контекст. Понякога това е изречение, оставено недовършено, друг път - прекъсваща въздишка.”

Думите са на Джулиан Шехирян, един от тримата автори (заедно с Лилия Топузова и Красимира Буцева) на мултимедийната инсталация “Съседите. Форми на травмата” (1945-1989), която изследва паметта за насилието по времето на комунизма в момента на две места в София – Софийска градска галерия и новото пространство Студио “THE NEIGHBOURS“ - ул. „Георги Бенковски“ 40.

Инсталацията с фрагменти от разговори с 40 души, преминали през комунистическите трудови лагери, пресъздава атмосферата на пространствата, в които са се случвали самите разговори и въвлича посетителите в три добре познати на всички всекидневни места от бита – кухня, спалня и всекидневна.

Названието на инсталацията звучи амбициозно, почти монументално. Могат ли формите на травмата от 45 години да бъдат изобщо показани и разказани в една изложба?

Кога забравят обществата

Трудността на говоренето за травмата идва именно от парадокса на нейното принудително премълчаване. Това дълго мълчание за преживяното насилие и страдание се оказва двоен проблем. От една страна, за самите оцелели спомените се оказват техни стени, които ги изолират още повече от околните.

Нека припомним думите на Морис Халбвакс за колективната памет: „Човек може да си спомня само при условие, че успее да намери мястото на интересуващите го минали събития в общата рамка на колективната памет. Забравянето се обяснява с изчезването на тази рамка или на част от нея, дали защото нашето внимание не е било в състояние да я фиксира или е било насочено на друго място.”

Обществото клони към това да изключва от своята памет всичко, което би могло да раздели отделните хора едни от други

От друга страна – липсващите разкази деформират общата колективна памет до степен, че дори когато биват позволени, те отново биват изключени, този път сякаш с доброволната воля на мнозинството, отново с думите на Халбвакс: „защото обществото клони към това да изключва от своята памет всичко, което би могло да раздели отделните хора едни от други, и затова то манипулира спомените във всяка епоха, за да ги положи в равновесие с променящите се условия”.

Новото поколение, което иска да си спомни

Ако се върнем към началото на 90-те години, вероятно мнозина ще си спомнят шока и ужаса от картата на България с отбелязаните места на лагерите на смъртта. И бързият колективен отказ от задълбочаване в темата. За да дойде по-късно едно ново поколение, което отново да се шокира от липсата на разказ, от това, че нищо не знае за лагерите.

Красимира Буцева, една от авторките на инсталацията, е именно от това поколение. Родена през 1992 г. в Асеновград, тя за първи път започва да се интересува от темата за комунистическото минало през 2014 г., докато следва фотография в Университета в Портсмут, Великобритания. Тогава за първи път започва да записва спомени на семейството си.

“Това бяха по-скоро неща от ежедневната травма, леки истории, но те докосваха колективната травма или страх на времето”, казва тя.

Истинският шок за нея обаче идва малко по-късно, когато прави своята магистратура и вижда видео за Белене.

Бях ядосана, че разбирам така случайно за лагерите. Че това го няма никъде.
Красимира Буцева

“Бях ядосана, че разбирам така случайно за лагерите. Че това го няма никъде. Започнах да мисля как да снимам в тези лагери и именно така започна моята задълбочена работа с травмата, от 2016 година”.

Междувременно Красимира Буцева печели тазгодишната награда за съвременно изкуство БАЗА с работи, изцяло базирани на филмов материал от Комисията по досиетата на Държавна сигурност.

Общото между тримата автори на инсталацията е, че всички живеят и работят и в чужбина. Красимира Буцева преподава в Лондонския колеж по комуникации към Университета по изкуствата в Лондон.

Лилия Топузова е професор по история и директор на програмата за комуникация в Университета на Торонто. Тя е също автор на сценария на документалния филм “Проблемът с комарите и другите истории” (2007).

Джулиан Шехирян е мултимедиен артист и докторант по история в Принстънския Университет. Голям интерес предизвика предишната му работа - инсталацията върху социалната история на психиатрията през социализма - „Excavating the Psyche“, представена през 2015 г. в София.

“Интересът ми към травмата се засили с времето, тъй като станах свидетел на фините начини, по които хората, поотделно и в общностите, събират следи, белези и отпечатъци от преживяното, които стоят по някакъв начин зад него”, споделя Джулиан.

Травмата действа по-скоро чрез отсъствие.
Джулиан Шехирян

“В структурата на травматичното съзнание забелязвам нещо като "неизказани контексти" - разкази, които витаят над други разкази, оформяйки ги отдалеч, от някакво недостъпно място. Травмата действа по-скоро и чрез отсъствие.”

Защо тоталитарните общества помнят различно

Тази игра между присъствие и отсъствие, това пространствено разположение на думите, подчертаването на бавната почти медитативна работа с историите на хората, вниманието към детайлите, към това, което остава извън разговорите с оцелелите от комунистическите лагери, е особено интересно в работата на тримата автори.

Защото чрез тази съзнателна игра стават видими няколко съществени парадокса на работата с травматичната и тоталитарна памет.

Първо. Големият въпрос, който изследователите си поставят, е дали тоталитарното общество формира по особен начин развитието на психичните структури вътре в нас и какви механизми на приспособяване и съпротива изгражда то.

Този въпрос е важен именно за да можем да разберем дългата съпротива на обществото да приеме разказите на оцелелите в лагерите след промените. В своето сравнително изследване на учители в бившата ГДР и Чехия “Социалистическа диктатура и психически последици” Институтът "Зигмунд Фройд" във Франкфурт например документира, че нито един от учителите, дори тези, които са преподавали идеологически или идеологизирани предмети, като история и философия, където е трябвало да защитават марксистко-ленинската гледна точка, не изпитват вина за това.

Тоталитаризмът е останал като парченце психичен живот вътре в душата и продължава да я контролира

Според изследователите тази невъзможност да се споделят и преживеят чувства на вина и срам, показва как тоталитаризмът е останал като парченце психичен живот вътре в душата и продължава да я контролира.

Учителите преживяват самите разговори с тях по време на изследването като „изпит“, като проверка дали мислят „правилно“. Несъзнавано те продължават да носят страха от преследване, изключване, заплаха, тоест – те инсценират повторно начина, по който са се чувствали и преживявали по време на социализма. Този контрол на тоталитаризма, ако не бъде осъзнат и рефлектиран, може да продължи да действа дълго време. Вътре във всеки от нас.

Тоест – въпреки промяната на средата и условията, се запазва една консервативна част, която има свой самостоятелен живот вътре в нас и която предпочита да се държи лоялно към старите концепции като контрол и дисциплина.

"На жертвите винаги им е по-трудно"

Второ. Има една психологическа “несправедливост” в справянето с травмата. На жертвите винаги им е по-трудно. До този извод стига Щефан Тробиш-Лютге, германски психотерапевт в Берлин. През 1988 година той основава заедно с Юрген Фукс (един от най-известните източногермански дисиденти) психосоциалната инициатива „Gegenwind“( б.а. – насрещен вятър) за подпомагане на жертвите на диктатурата. Автор е на изследването „Скрити рани“, което тематизира късните последствия от травмите на диктатурата и предаването им на следващото поколение.

“При жертвите, за разлика от извършителите, остава винаги чувството за вина заради случилото се – това усещат по-късно и децата. Жертвите имат тенденцията да поемат твърде много отговорност – за разлика от извършителите, които по-лесно се разграничават и казват – това ни беше казано тогава, че така трябва да постъпим, така и направихме, тогава е било правилно, сега човек гледа различно, но какво от това. За жертвите не е толкова лесно да намерят такива извинения. Извършителите се справят с това по-добре.”

Именно тази неравномерност в намирането на справедливост, в изговарянето на страданието създава допълнителни трудности пред всички инициативи за работа върху комунистическото минало. Чувствителният и бавният подход, който ни предлагат “Съседите”, дава нова надежда.

“Че ще успеем да създадем среда, която хората да разберат, без да имат предварителни исторически познания”, с думите на Красимира Буцева.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

  • 16x9 Image

    Диана Иванова

    Диана Иванова е журналист, изследовател, куратор. Носител е на редица международни журналистически награди, между които Европейската награда за журналистика през 2005-а на Австрийската агенция АПА "Да пишем за Източна Европа".

    През 2016-а година е стипендиантка по програмата Memory Work на германската фондация за преработването на комунистическата диктатура. Изследва психическите последици от живота в тоталитарна среда и филмовите архиви на тайните служби. През последните години работи като групов терапевт в Германия. 

Facebook форум

Най-ново видео

Професия Ютюбър. Кой е Слави The Clashers и какво работи
please wait

No media source currently available

0:00 0:04:59 0:00
XS
SM
MD
LG