Мечтите, които Юлкен все още е имала през 1999 г., са разбити, когато войници от сръбските сили нахлуват в дома ѝ в Косово и я изнасилват.
"Всичко беше пред мен, но войната ме унищожи", разказва тя пред Балканската служба на RFE/RL. Гласът ѝ е тих, речта ѝ е колеблива.
Тогава е била едва 17-годишна. Тя е една от хилядите жени в Косово, за които се съобщава, че са били изнасилени от сръбските сили по време на войната 1998-1999 г. Според "Хюман Райтс Уоч" сърбите са използвали сексуално насилие като инструмент за "етническо прочистване".
Днес, 25 години след избухването на конфликта, жертвите на изнасилване все още се борят да се справят с травмата. В Косово обществото е традиционно, консервативно. Много от жертвите на сексуално насилие все още изпитват стигмата на срама и се колебаят дали да говорят и дали да поискат помощ.
Косовските власти са предприели стъпки - през 2014 г. е приет закон за признаване на жертвите на сексуално насилие по време на войната. Този закон им дава възможност да получават пенсия в размер на около 230 евро (252 долара) на месец.
А за първи път в историята на 14 април тази година Косово отбеляза Деня на оцелелите от сексуално насилие, за да - както се изразяват властите - "признае болката" на жертвите от войната.
За вече 42-годишната Юлкен завръщането в дома на детството ѝ в североизточния регион Лап отново напомня за ужасите от онзи ден.
Повечето от военните престъпления - включително изнасилванията - са извършени между март и юни 1999 г., когато сръбските сили тероризират албанското етническо население в Косово. През март 1999 г., след като мирните преговори с международно посредничество се провалят, НАТО започва въздушни удари срещу тогавашна Югославия. Те продължават 78 дни, преди Белград да отстъпи.
"Когато се върнах (обратно) до вратата на къщата (на бившия ѝ дом), имах едно чувство... но се опитах да го скрия", разказва Юлкен в интервюто за RFE/RL в един от офисите на Косовския център за рехабилитация на оцелели от изтезания (KCRT), който предлага терапия и друга помощ за пострадали по време на войната в Косово.
"За известно време не бях никак добре. Всичко ме разстройваше, дори само това, че слънцето грееше. Не исках да виждам слънцето с очите си, нито светлина. Нищо", казва Юлкен.
Преди изнасилването тя e влюбена в Ендрит. Тази връзка внезапно приключва с войната в Косово, въпреки че след нея младият косовар се опитва да я възобнови. Но Юлкен не е сигурна и отначало го избягва.
Ендрит обаче не се обезсърчава, среща се с нея и Дрита, братовчедка на Илка, която знае какво се е случило.
"Мислех, че просто идва да види как съм. Не мислех, че има някакъв смисъл от това", казва Юлкен.
В крайна сметка обаче Ендрит се оказва подкрепата, от която се нуждае тя.
По-късно двамата сключват брак и до ден днешен нито един от тях не е обсъждал какво се е случило с нея по време на войната - нещо, за което е благодарна.
"Всеки път, когато имах лош момент, плачех. Толкова много, че едва не припадах. Опитвах се да освободя това, което беше вътре в мен, в душата ми. Той почукваше на вратата, качваше се до прозореца. Продължаваше да казва: "Да отидем на лекар или да излезем в града". Не го интересуваше какво ще кажат съседите", казва Юлкен.
Въпреки че е благодарна за подкрепата, която Ендрит ѝ е оказал, тя се притеснява, че други жени в Косово, които са имали подобна съдба, нямат такъв късмет.
По думите ѝ не за всички "там, където има мрак, идва светлина". Но не за всички. "За някои там, където е имало тъмнина, тя се е превърнала в пълна нощ". Освен съпругът ѝ, петте деца на двойката също са се оказали благословия, даваща сила. Но Юлкен се притеснява, че травмата, която е преживяла, може по някакъв начин да повлияе на децата ѝ.
Според изследване, публикувано през март от KCRT в сътрудничество с Датския институт срещу изтезанията, децата на жени, подложени на физическо насилие, включително изнасилване, по време на войната в Косово имат по-високи нива на кортизол - "хормон на стреса".
KRCT изследва 118 жени и техните 119 деца и установява, че при някои от децата на оцелелите кортизолът е бил или много висок, или много нисък. В резултат на това изследване центърът за оцелели започва проект, който предлага терапия за всички членове на семейства, засегнати от изнасилване или мъчения по време на конфликта.
На преживелите изнасилване е предоставена възможност да доведат децата си в офисите на KRCT в Прищина, където да им бъде предложена психологическа терапия. Юлкен решава да опита.
"След семейната терапия аз самата се почувствах по-спокойна. Защото винаги съм се притеснявала, че (децата) може да крият нещо от мен (например стрес или тревожност)", казва Юлкен. Психологът установява, че всичко е наред, а жената добавя, че 4 години терапия са ѝ помогнали да се излекува. Вече не е "засрамена" всеки път, когато някой я погледне на улицата. Преди е била уплашена, убедена, че са разбрали тайната ѝ.
"Когато дойдох тук, видях много други жени. Те ми казаха, че не съм единствената", обяснява Юлкен, говори тихо и изглежда видимо облекчена.
Селви Изети, психолог в KRCT, казва, че лечението на травмата, причинена от сексуално насилие, трябва да бъде непрекъснато. По думите ѝ молбите за терапия се увеличават, когато в медиите се съобщава за случаи на сексуално насилие, например при настоящата война в Украйна.
"Самият термин "сексуално насилие" е отключващ фактор за травма за преживелите го, защото веднага връща несигурността, която са изпитвали, когато се е случило травматичното събитие", казва Изети.
В допълнение към работата, която извършва от 2007 г. насам с оцелели в КРХТ, тя смята, че семейната терапия е особено важна.
"За нас това е много важен резултат, защото направихме промени не само в живота на майките, но и на децата. Опитваме се да прекъснем веригата на носене на травмата", подчертава тя.
Децата на Юлкен не знаят защо точно са посещавали терапевтичните сесии. Майката на пет деца казва, че никога не възнамерява да им разкрие какво се е случило с нея. В същото време тя съветва жертвите на сексуално насилие по време на войната в Косово да потърсят помощ.
Тя самата съжалява, че не е започнала терапията по-рано. Сега съветва жертвите на насилие да потърсят помощ веднага, без да обръща внимание на чувството за срам, което може да изпитват.
Дори децата ѝ забелязват промяната: "Сега си толкова добре, мамо. Мислехме, че винаги ще бъдеш такава, каквато беше преди (терапията)".
