Рафаело, божественият художник

Има епохи, които не се насищат да раждат гении. Ето четири имена и вече знаете какво имам предвид - Леонардо, Микеланджело, Донатело и Рафаело.

Костенурки нинджа ли? Да се държим сериозно и да не бъркаме Леонардо, Микеланджело, Донатело и Рафаело, костенурките, с Леонардо, Микеланджело, Донатело и Рафаело, великите италиански художници от Зрелия Ренесанс.

Само един от тях обаче и до днес се нарича „божественият“ - Рафаело. Как става така, че славата на човека, който умира едва на 37, пет века продължава да е равна с тази на великите му съвременници? Каква магия блика от четката на Рафаело, когато рисува Мадоните си, портретите, фреските във Флоренция и Рим?

Защо папа Юлий ІІ наема точно него, 27-годишен младеж, а не прочутия Микеланджело, да изпише трите стаи на папската частна библиотека във ватиканския дворец, известните Станци?

Не знам със сигурност. Но пък мога да цитирам епитафа от мраморния саркофаг, където почива художникът. Той е на Пиетро Бембо, кардинал, рицар-хоспиталиер, учител, поет, литературен теоретик.

Епитафът гласи: „Тук почива онзи прочут Рафаело, от когото природата се боеше, че ще бъде завладяна докато е жив, а когато умря, боеше се, че и тя самата ще умре”. А какво ли щеше да пише, ако Рафаело бе доживял 80-90 и бе продължил да работи интензивно?

Както подсказва пълното му име, Рафаело Санцио да Урбино е роден в Урбино, Италия, на 6 април 1483 година. Запомнете тази дата, ще се върнем към нея. Баща му, Джовани, е придворен поет, художник, постановчик на празненства при херцозите на Урбино. Рафаело от малък върви с него, той никога да не научава писмен латински, но не само се учи на рисуване и артистичност, а и усвоява изтънчените маниери на аристокрацията.

Рафаело е на 8, когато умира майка му, а на 11 - баща му. През следващите девет години обаче младежът живее с мащехата, а не с официалния си попечител - чичо си Бартоломео. Може само да се гадае как страданието на момчето по загубената майката и нескритата любов към намерената мащеха оформят отношението му към жените, но те присъстват силно в творчеството и на централно място в живота му. А дори и в смъртта.

На 20 Рафаело се мести във Флоренция, където довършва леко хаотичното си обучение в изкуствата. Той гледа творбите на малко по-възрастните Леонардо, Микеланджело и Донатело и талантът му избуява като гений. И не само бързо се вписва сред великите, а и частично ги надминава в славата.

Донякъде това се дължи на добрите му обноски, житейската артистичност, на готовността му да гледа света с жадни очи, тоест, характерът на човека Рафаело има не по-малко значение за неговата популярност, от таланта на художника Рафаело.

Докато се радва на живота във Флоренция, той рисува някои от най-прочутите мадони – „Мадоната с щиглеца”, „Мадона Естерхази”, „Мадоната на великия херцог”, както и други безсмъртни работи като „Полагане на Христос в гроба”.

След пет години Рафаело, макар да не е правил нищо по-голямо от олтар, е поканен от папа Юлий ІІ да изпише стаите в личната му библиотека и заминава за Рим. Поканата е заради таланта му, подкрепен с добра дума от самия папски архитект Браманте. Но още в първата стая, Станца дела Сигнатура, добрата дума се изплаща с величави творби – „Атинската школа”, „Парнас”, „Диспутътза светото писание”.

Микеланджело обвинява Рафаело в плагиатство и дори казва след смъртта му: „Каквото може да прави, научил го е от мен”. Но по-безпристрастните не му обръщат внимание, а оценяват творбите на Рафаело като „божествени”. Той се прочува, има голямо ателие, много ученици и поръчки.

Това е една от тайните на неговата продуктивност, с която Леонардо изобщо не може да се мери, а Микеланджело достига, но след три пъти по-дълъг творчески живот. Просто от един момент нататък Рафаело прави предимно скици и подписва готови творби, които учениците му рисуват.

Освен изкуството обаче, Рафаело има още една страст, на която се отдава изцяло и докрай – любовта на жените. „Любов, ти ме облече в светлина // с очи, в които се стопих и се разтворих // от бляскав сняг и ярки рози, // от песента красива на жена“.

Така започва един от малкото сонети, писани от Рафаело. И точно една прекалено бурна любовна нощ го убива. През 1520 той е сгоден за племенницата на кардинал Медичи Бибиена, но сгоденият Рафаело поддържа връзки с много жени, а най-сериозната му любов е Маргарита Лути, дъщеря на пекар от Сиена, чиято изящна красота е пресъздаден в портрета La Fornarina, Пекарката.

Та, според Джорджо Вазари, съвременник и биограф на големите ренесансови звезди, Рафаело прекарва прекалено страстна нощ в обятията на Маргарита Лути, след което изпада в треска. Не казва обаче на докторите откъде идва проблемът, те провеждат грешно лечение и го довършват след няколко дни.

Годината е 1520, датата - 6 април, Велики петък. Точно в деня на смъртта си, художникът Рафаело има рожден ден, навършва 37. Природата започва да се бои, че и тя самата ще умре.

Вижте също

Рене Магрит - композитор на бомбета, ябълки и изгубени светове