„Виж как е било“. „Добре, че са го снимали“.

Това са най-честите реплики, които човек може да чуе в Софийската градска художествена галерия (СГХГ) в късен съботен следобед, малко преди началото на дългите коледни празници.

В галерията се срещат хора от всякакви поколения - от възрастни, вече с бастуни, до родители с тийнеждъри или малки деца.

В едната зала са окачени портрети на царското семейство, възрожденци и обикновени хора от Родопите. В другата могат да се видят от актови фотографии до работещи леяри и миньори от времето на комунизма. В третата - човек е легнал под „Трабант“-а си, мизерните условия пред служещи в строителните войски и пръскане с шампанско на площада при посрещането на новия век.

Всичко това и още много е част от разделената на три периода изложба „Повече от една снимка. История на българската фотография през ХХ век“.

През това столетие България преминава през няколко модела на управление, войни, национални катастрофи, тоталитарен режим. Всичко това е показано, но от кадрите се вижда още, че животът е продължавал, а фотографите са откривали красиви моменти във всекидневието и са имали поне някаква свобода и възможност да се изразяват през изкуството.

„Целта ѝ е не само да представи развитието на българската фотография от 1900 до 2000 г., но и да ни преведе от ранните студийни портрети и хроники на модерността до авторската фотография от края на века. Включени са над 300 фотографии от повече от 100 български автори, които изграждат живата история на фотографията като изкуство, свидетелство и личен разказ“, пише в анонса си за изложбата екипът на СГХГ.

Експозицията може да бъде видяна до 9 март 2026 г. Какво още разказва тя?

От началото на 20 в. до идването на комунистическия режим

Изложбата в СГХГ е разделена на три периода. Първият е за първите стъпки на българските фотографи от началото на 20 в. до 1944 г. и насилственото установяване на комунистическата власт.

След първите произведения обаче могат да се видят и още по-стари – портрети на Васил Левски, Христо Ботев, снимки на българските легии.

„Позволих си да навляза малко назад и да представя трима души, които са в основата на българската фотография изобщо“. Това казва Иво Хаджимишев – един от експертите, които помагат за реализирането на изложбата, пред канала „Българска фотография“. Говори за Анастас Карастоянов и неговите синове Иван и Димитър, които често са определяни за основоположниците на българската фотография,

В този първи период изобилстват портретните фотографии, снимки на групи, училищни класове, сватби и дори погребения.

„Оказва се, че българинът много обича да се снима“, казва Хаджимишев.

Снимки има както от царския дворец и центъра на София, така и от села в най-отдалечените краища на страната.

Правят впечатление и най-обикновени снимки от бита като тези на Димитър Френкеев, Георги Кючуков, Крум Савов и други.

За развитието на фотографията като нещо повече от препитание помага „Българския фотоклуб“, разказва Хаджимишев. В него членуват хора от различни професии, които започват да експериментират, снимат пейзажи и дори актови фотографии – нещо, за което малко от посетителите знаят, че изобщо е съществувало, ако се съди по реакциите им.

1944-1970 – Непознатата фотография от комунизма

На влизане във втората зала очакването е да доминират образите на работници и работнички, чавдарчета и пионерчета, партийни лидери и други. Не такъв е подходът, който са избрали съставителите на изложбата.

Природни пейзажи, портрети на хора в носии, моменти от всекидневието, което може да се обърка и с други години.

„Характерното за този период е, че той е изключително непознат за зрителите, а и за изследователите, ако въобще има такива“, казва пред „Българска фотография“ Катерина Гаджева, която работи по частта от изложбата, посветена на периода 1944 – 1970 г.

Тя добавя, че по отношение на изследването на фотографията работата изостава значително за разлика от други изобразителни средства „просто защото хората смятат, че е „рамкиран от идеите на социалистическия реализъм, твърде безинтересен, несвободен“.

Гаджева казва още, че тези предразсъдъци са довели до унищожението на много архиви и до известна степен от този период са запазени по-малко фотографии, отколкото от годините между началото и средата на 20 в.

„Във времето на тоталитарната власт никой не може да твори свободно, но това не означава, че не може по някакъв начин в рамките на тази идеология да намери смисъл, да намери подтекст, да намери възможност да изрази себе си“, казва Гаджева.

1970-2000 – Между стария строй и новото време

Последната трета част продължава на втория етаж на галерията. Още от първите снимки ясно се вижда и промяната в подхода. Все повече стават фотографиите, които чрез отделни моменти от бита, но и не само, показват духа на времето и ясно предават чрез образите случващото се в България тогава.

Опашка пред телефонни кабини, момиче в дънки с къса подстрижка, големи обеци и верижка с широка плетка на врата, портрети на творците от най-новата история като Мариус Куркински и, разбира се, сбогуването с комунизма.

По думи на доц. Георги Лозанов, който подбира фотографиите в тази трета част на изложбата, казва че в последния период ясно може да се отличи голяма разлика между отделните десетилетия. Докато 70-те години са известни с пълния си застой, през 80-те„започна да се освобождава до голяма степен креативна енергия“.

„В този период се ражда авторът на фотографията – като собствен стил и като способност твоите идеи, мисли, нравственост да преминат през произведението и да достигнат до аудиторията. Не да си просто добър производител на образи, а да кажеш принципно важно нещо на обществото“, казва Лозанов пред канала „Българска фотография“ и добавя, че последният период от изложбата улавя и друг важен елемнт – съпротивата.

Това е видно в снимки като тези на Гаро Кешишян, Шаварш Артин, Димитър Дилков и други.

„Надявам се след тази изложба да има още една друга и това да е фотографията на 21 век. Защото след 90-те години във фотографията вече по друг начин се получи свободата... и доведе до много интересни образци“, казва Лозанов.

На излизане от галерията, когато от топлината и светлината вътре посетителите пристъпват към декемврийския студ, се чува следният разговор, води го двойка в 30-те си години.

„Ама, виж, хората са се държали, дори и в най-шибаните години. А 90-те какъв ентусиазъм е било. Малко ми заприлича на протестите“.