Техният Крим живее в памет, която се предава заедно с различни предмети. Днешните поколения не познават депортацията на 40-те, но където и да се намират физически, те пренасят спомена за нея - заедно с Корана, ястията в кухнята, миризмата на специалното сутрешно кафе.
Депортацията на кримските татари през 40-те
През май 1944 г. съветските власти насилствено депортират кримските татари от Крим. Решението за прогонването им е взето с указ, подготвен от Лаврентий Берия и подписан от Йосиф Сталин. Целта му е да се „накажат“ народите, за които се смята, че са застанали на страната на окупационните германски власти по време на Втората световна война.
Към момента на указа повечето мъже все още са се сражавали във войната. Затова решението за депортиране се стоварва върху жените и децата. Дали са им по петнайсетина минути, за да си опаковат багажа.
Около 190 000 татари са били насилствено депортирани от Крим, главно в Узбекистан. Преселването им е ставало във вагони за добитък. 8000 депортирани са загинали още във влаковете, а други 60 000 са загинали през първата година от изгнанието.
Съвременните учени класифицират насилственото преместване на татарите като престъпление срещу човечеството - въз основа на това, че е ставало дума за всеобхватна и систематична атака, насочена срещу цивилно население.
На оцелелите е било забранено да се завърнат у дома.
Имената на селата им са били променени, гробищата - унищожени, историята им - пренаписана. Затова се смята, че целта на депортацията всъщност е била асимилация – физическа и културна. Тя се е провалила.
Кримските татари оцеляват, защото запазват това, което не е могло да се конфискува по време на обиски: памет, вяра, език, традиции, семейни рецепти, музика. Неща, предавани от поколение на поколение, и въплъщаващи идеята за дом.
Тогава, през 40-те, някои взимат със себе си мелничка за кафе - достатъчно малка, за да се побере в дланта на ръката, но пък да им напомня за Крим. Други си взимат Корана, увит в плат. Страниците му са били предназначени да бъдат предавани на деца. Някои си носят лозови листа за сарми, за да могат дори в изгнание да приготвят ястие с вкус на дом.
Едва след разпадането на Съветския съюз през 1991 г. кримските татари започват масово да се връщат в Крим. Те възстановяват домове и джамии, възраждат език и култура.
Но през 2014 г. историята се повтаря. Тогава Русия анексира Крим и започва директни арести, политически мотивирани преследвания и забрана на Меджлиса. Хиляди са принудени да напуснат отново, вземайки само най-важното.
В края на 80-те години на миналия век българските мюсюлмани също са били изправени пред подобен избор: да напуснат домовете си или да загубят себе си. Тогава, както и сега, не е ставало дума само за преместване от една територия в друга, всичко е опирало до идентичност.
Срещнахме се с няколко семейства на кримските татари. Искахме да разберем какво им помага да устоят, да запазят себе си и да поддържат приемственост през поколенията.
Котел и мелничка за кафе
Иляс Шейхислямов е кримски татарин, студент и доброволец. Баща му, Али Мамутов, е арестуван от руските сили за сигурност по обвинения в тероризъм. Основното „доказателство“ е аудиозапис, за който се твърди, че съдържа гласа на Мамутов – твърдение, което не е потвърдено от експертен анализ.
Делото е разглеждано многократно в руски съдилища. С всяко заседание са добавяни нови обвинения. Мамутов сега е обвинен и в „насилствено завземане на властта“.
„Той живее само с мисълта за следващото съдебно заседание. Адвокатът може да се види с баща ми само в съдебната зала“, казва Иляс. „Притискат го да направи самопризнания. Но баща ми казва: „Аз съм мюсюлманин. Не мога да лъжа за нещо, което не съм направил.“
Али Мамутов има проблеми със сърцето. Семейството му купува лекарства, които доставя на негово име в центъра за задържане, но не всички стигат до него. Понякога той получава само половината от предписаното, понякога и по-малко.
В семейство Мамутови-Шейхислямови има два предмета, оцелели след първата депортация през 1944 г.: котел и мелничка за кафе. Вторият предмет е по-важен от първия, защото бабата на Иляс е пренесла мелничката още от родния Крим, докато котелът се появява вече в мястото на депортацията.
Съветските войници са позволявали на хората да вземат само най-необходимото. Жената е избрала нещо малко, но смислено.
Мелничката не е точно предмет от домакинството. Станала е символ на приемственост.
„Ако не пиеш кафе сутрин, значи или нямаш кафе, или нямаш мозък.“ Така казвала бабата на Иляс - Асие.
В семейството това е било ритуал: зърната са се смилали на ръка, кафето се е приготвяло бавно, чакало се е да образува пяна. Понякога в зърната преди печене се е втривал чесън. Сякаш покрай грижата за кафето са се усещали заедно.
„За нас кафемелачката е като бродираната риза за украинците“, обяснява Иляс. „Тя е част от нашия генетичен код.“
Що се отнася до котела, той се появява по-късно, вече в Узбекистан. Той бележи новия живот на семейството, изграден от нулата. В него се е готвил пилаф за сватби – включително за сватбата на родителите на Иляс.
През 90-те години семейството пренася и двата предмета обратно в Крим. Съветският съюз вече не съществува, Крим се намира в свободна Украйна.
„Мислехме, че това е краят на историята с депортацията“, казва Иляс.
Но се оказва, че не е така.
Днес котелът стои неизползван. Кафемелачката мълчи. Семейството е отново разделено. То преживява втора депортация, но под нова форма – хората вече не биват преселвани с влакове, а са подложени на обиски, съдебни процеси и живот в затворнически килии.
Най-голямата мечта на Иляс е баща му да излезе от руския арест, семейството да се събере отново, да готви пилаф в стария котел и да пие кафе в свободен украински Крим.
Коранът
Когато кримските татари слизат от влаковете през 1944 г., в Узбекистан вече ги чакат.
На местните жители е казано, че по железопътната линия ще дойдат предатели и врагове. И хората посрещат влаковете с тояги и камъни.
Но изведнъж някой се провиква: „Вижте – те държат Корани! Мюсюлмани са!“
И тълпата спира нападението си.
Тази история ни разказа Мурат Сюлейманов, мюфтия на „Умма“ - Духовното управление на мюсюлманите в Украйна. Той самият е научил за това от баба си Мин Султан, която е била депортирана като дете. В нощта на прогонването от съветски Крим на семейството са били дадени само минути, за да опаковат багажа си. Сред малкото вещи, които са взели, е бил Коранът.
Хората са умирали от глад и болести във вагоните за добитък. Когато влакът най-накрая е пристигнал на крайната си точка, депортираните са излезли от него изтощени и беззащитни. Кораните в ръцете им са се превърнали в език, разбираем без превод.
„Може би тези книги са спасили нашия народ“, казва Сюлейманов.
В изгнание вярата се превръща в единствена опора. Семействата съхраняват стари Корани, предават ги на деца и внуци, крият ги, когато са забранени.
За кримските татари Крим не е нито лозунг, нито символ. Това е единствената им родина – за нея се пее в приспивни песни, за нея баби и дядовци разказват истории.
„Окупацията не е вечна“, казва Сюлейманов. „Това е въпрос на справедливост.“
Един ден Кораните ще се върнат у дома – в свободен Крим, убеден е той.
Семейството му сега прави нещо, с което се е заело и семейството на имам Мохамед Мамутов и съпругата му Нияра - те събират стари кримскотатарски Корани.
Семейство Мамутови също е било засегнато от депортацията. В дома им има предмети, които не може да се докосват небрежно. Например молитвено килимче – това, на което се е молила бабата. И Коран – съхраняван в калъф, окачен на стената.
„Първо се измиваш“, казвал бащата на Мохамед, преди да позволи на момчето да отвори книгата. Когато най-сетне можело да започне да обръща страниците, оттам падали малки ръкописни бележки – молитви, написани на арабски с почерка на баба му.
Баща му не е можел да чете Корана, но е знаел историите му. Разказвал ги е на сина си като приказки за лека нощ. Едва години по-късно, когато вече е учел в медресе, Мохамед е разпознал тези разкази в свещения текст. Това, което той е знаел като приказки, се е оказало пасажи от Корана.
Първата книга, която Мохамед е използвал, за да научи арабските букви, е бил старият буквар „Елифбе“, донесен от Узбекистан. Това е била първата му стъпка към Корана и към собствения му път като имам.
Сармите, останали неизядени
В нощта на 18 май 1944 г. кримският дом на Мидне Шарфи е миришел на кифлички, пълнени с лозови сарми. Трябвало е да се ядат чак на сутринта. Но не било писано.
На разсъмване съветски войник събаря тенджерата от котлона и всичко се изсипва на пода. Вместо закуска започва депортацията.
Леране Хайбулаева научава тази история от баба си, Мидне Шарфи. Преди да бъде депортирана, баба ѝ успява да набере лозови листа в Крим и когато е вече в Централна Азия, приготвя сарми с тези тези листа. Рецептата се предава от поколение на поколение като доказателство, че домът може да бъде отнет, но паметта не може.
Леране е родена в Узбекистан. Тя празнува осмия си рожден ден в самолет. Тогава семейството се връща в Крим - в края на 80-те години на миналия век, когато вече започва масовото завръщане на кримските татари. И на това семейство тогава му се струва, че депортацията остава в миналото.
Леране е журналистка и активистка. След анексията на Крим от Русия тя пише за преследването на кримските татари и за отвличането на Решат Аметов, един от първите убити заради проукраинската му позиция в Крим. След като получава заплахи от руските служби - ФСБ, Леране напуска Крим.
„Изнесох най-ценното нещо от Крим – себе си“, казва тя.
В Лвов Леране отваря ресторант, който кръщава „Кримски двор“. За нея готвенето не е бизнес, а начин за запазване на кулинарното наследство на нейния народ. Защото кримскотатарската кухня не е просто чебуреки, янтък или пилаф. Това са ритуали, историческа памет и оцеляване.
Чебуреките приличат на пържени банички и се приготвят преди Рамадан като празнично ястие. Правят се и за символично представяне на новородено дете на външния свят.
А сармите за Леране са ястието на депортацията. В семейството ѝ ястието се готви всяка година за 18 май.
„Където и да съм, все ще направя нещо кримско“, казва тя. Обяснява, че чувства Крим не просто като територия, а като нещо, което хората носят в себе си. Сармите все пак можеш да ги махнеш от котлона, а паметта не можеш, казва тя.
Семейство Бекирови и културното наследство в изгнание
За Амет Бекиров семейният живот все се променя, когато някой е на пет години. Баща му, Дзилявер, е на пет години през 1944 г., когато семейството е насилствено депортирано от Крим. Дъщеря му, Камила, е на пет години, когато семейството отново напуска полуострова през 2014 г.
Тази мрачна „аритметика“ продължава да го преследва.
Амет е роден в Узбекистан. Баща му е депортиран там, когато е още дете и е изпратен в сиропиталище, защото майката не е била в състояние да изхранва всичките си синове. В изгнание жената оцелява, като разменя златни монети от семеен фес – традиционно бижу – за хляб.
Семейството успява да се върне в Крим чак десетилетия по-късно. Амет прекарва на полуострова 13 години – повече от баща си, който след завръщането си успява да живее на родна земя само няколко години. Амет работи в Бахчисарай, в Ханския дворец – единственият оцелял пример за кримскотатарска дворцова архитектура в света. И на него му изглежда, че историята най-накрая е приключила.
Но през 2014 г., след окупацията на Крим, семейство Бекирови първо се мести в Дрогобич, а по-късно в Лвов, където започва да създава свой собствен остров на име Крим. Те основават гражданска организация и работят за популяризиране на културното наследство на своя народ.
Съпругата на Амет, Диляра, пази стар Коран, отпечатан в края на 18 век. Той е пътувал с жените от семейството ѝ – от Крим до Узбекистан, после обратно, а сега до Лвов. В съветско време се е чел тайно, на свещи. Предавал се е изключително по женска линия. Баба Сафийе го е завещала на Диляра.
„И ти ли ще ми го предадеш на мен?“, често пита дъщеря им Камила. Диляра кима. Така е казано.
От баба си Диляра се е научила да бродира „орнек“ – традиционен кримскотатарски орнамент, признат от ЮНЕСКО за част от световното нематериално културно наследство.
Моделите съдържат женски и мъжки символи, защитни знаци и семейни истории. Това не е точно декорация, а цял език – един вид визуална карта на надеждите и желанията. Това, което някога е помагало на жените да оцелеят в изгнание, сега се е превърнало в начин за запазване на идентичността.
Дъщерята на Амет и Диляра, Камила, говори езика на музиката. Тя свири кримскотатарски народни мелодии на цигулка – песни, чиито ноти някога са били забранени. Приспивните песни, които майка ѝ е пеела като дете, в крайна сметка прерастват в професионално музикално обучение.
Амет има една конкретна мечта: един ден да се върне в Крим и да изкачи най-високата планина с дъщеря си, където тя да свири на цигулка. Той казва, че това може да е просто красив сън. Но кримските татари знаят, че мечтите за завръщане са това, което е вдъхновявало и поддържало народа от векове.
Сред кримските татари съществува легенда за златна люлка, скрита дълбоко в планините – метафора за културно наследство, което трябва да бъде защитено от врагове.
„Златната люлка звъни. Всеки кримски татарин чува този звук. И затова винаги се връщаме в Крим, където и да сме“, казва Амет.
Докато завръщането стане възможно, семейство Бекирови продължава да събира „семената“ – спомени, музика, украшения, книги – за да могат един ден те да бъдат засадени отново в родната им земя.
Коментар на Карим Асфари, правен анализатор, The Reckoning Project
Международното право като цяло забранява различни видове трансфери на народи. Принудителните трансфери на население често се пресичат с преследването на специфични етнически, религиозни или национални групи и освен това са несъвместими с основни международноправни норми, като например самоопределението.
Експулсирането [на кримските татари] през 1944 г. не се разглежда като единично историческо събитие, а като „продължаващо международно престъпление“, което не е приключило през 1944 г., [когато е извършено преселването] а продължава поради текущи обстоятелства, свързани с политиката на Русия в Крим, които са попречили на завръщането на правата и народа на кримските татари.
Има примери за правна защита при насилствено преместване на население, макар и не толкова последователно, колкото би трябвало да бъде. Както уставът на Международния военен трибунал в Нюрнберг, така и уставът на Международния военен трибунал за Далечния изток в Токио разглеждат депортирането като военно престъпление и престъпление срещу човечеството. Съдебната практика на Международния наказателен трибунал за Югославия включва депортирането по време на въоръжен конфликт като елемент от политиката на етническо прочистване.
По отношение на насилственото преместване на коренно население правната защита се е осъществявала главно в националните съдилища чрез присъждане на финансово обезщетение, както и чрез държавни извинения, и по-рядко чрез връщане на собствеността върху земята.
В Канада например създаването на система за „специфични искове“ се отнася до незаконното отнемане на собственост и споразуменията обикновено водят до парично обезщетение, а не до възстановяване на земята.
Тази тенденция към финансово обезщетение се отнася и за Съединените щати. В знаковото дело „САЩ срещу индианците сиу“ (1980 г.) Съдът постанови, че Конгресът на Съединените щати е бил „нечестен“, като е отнел земя на коренното население, и е присъдил на пострадалите пазарната стойност на земята им. До днес обаче потърпевшите не са приели обезщетението (днес оценено на над 1 милиард долара с лихвите), защото приемането би обезсилило исканията им да им върнат земята.
Форум