​Три жени работят неуморно, за да съхранят част от визуалното наследство на Украйна. Те дигитализират историята - кадър по кадър и документ по документ - в случай, че руски удар затрие всичко.

Жените работят в Института по археология към Националната академия на науките на Украйна в Киев.

Олександра Бузко ръководи екипа. „Трябва да сканираме, сканираме, сканираме, за да запазим тези материали, защото не знаем дали утре ракета няма да унищожи архива и материалите в него“, казва тя пред Радио Свободна Европа (RFE/RL).

Работата е много - сутринта, когато е уговорката с Бузко за интервю, тя не чува алармата, не вдига и телефона си. По-късно признава, че е била накрак до късно през нощта. „Тялото ми отказва да ми служи повече“, казва тя. „Изтощена съм.“

Проектът, който жените създават, се нарича „Цифрово хранилище на паметта“. Те събират и дигитализират архива на археологическия институт, а там се пазят и хиляди фотографии от личните колекции на украински археолози.

Много от кадрите показват детайли от археологически разкопки, но други са зашеметяващи портрети на атмосферата и бита в украински села и градове, заснети по време на експедиции от 19-и и началото на 20-и век.

„Когато разглеждам тези снимки на хора, изпитвам силни емоции“, казва Бузко за работата си, прелиствайки фотографии и негативи на отдавна починали свои сънародници.

„Аз съм на 39 години и моето поколение не беше особено запалено [по традиционната украинска култура]. За нас тя беше нещо малко селско, никога не беше на мода.“

Снимките на украинци, облечени в национални носии, докато живеят под властта на царска Русия, придобиват нова сила днес - на фона на продължаващата руска инвазия в Украйна, започната от Кремъл през февруари 2022 г.

Бузко казва, че често е преизпълнена с обич към своите предци, които с труд и почит към традициите са положили основите на съвременна Украйна. „Обичам ги толкова много“, споделя жената.

Проектът „Цифрово хранилище на паметта“ започва по време на пандемията от коронавирус. Тогава Бузко и нейният колега Володимир Мисак решават, че е време ценните колекции на института да станат достъпни онлайн, вместо да събират прах в архива в Киев, където могат да бъдат видени само от шепа учени с посетителски пропуски.

Бузко намира скенери и малък бюджет от спонсори, включително австрийска банка, докато Мисак работи по създаването на уебсайт.

Но после започва агресията на Русия в Украйна и през 2023 г. Мисак е мобилизиран в армията. Все още често се обажда - за да даде съвет и да се информира за напредъка.

Бузко и нейният женски екип сега имат и електрогенератор, който поддържа скенерите в работен режим, когато спира токът заради поредна руска атака.

Жените работят и по време на въздушните тревоги, които често прекъсват обществения живот в Киев.

„Когато има студенти в архива, разбира се, че ги завеждам в бомбоубежището, защото отговарям за тях“, казва Бузко. „Но за колегите ми - това е тяхно решение.“

Бузко казва, че науките в Украйна в момента „гладуват“ - нямат пари, защото по-голямата част от публичните финанси се насочва към военните усилия за отблъскване на окупатора. Екипът ѝ, казва тя, работи почти на доброволни начала.

Бузко първоначално напуска Украйна скоро след началото на пълномащабната руската инвазия. Тръгва за чужбина заедно със сина си - тогава още тийнейджър. Но в крайна сметка и двамата решават да се върнат у дома.

„Синът ми вече работи в стратегическа индустрия, която подкрепя армията, а аз работя с това наследство“, казва тя. „Струва ни се, че това е наш дълг.“