Марко Ганчев, който пише стихове и има позиция дори в най-трудни времена

В събота Марко Ганчев получи Голямата награда на Портал Култура. Отличието му беше връчено в Деня на народните будители заради "неговия безспорен принос в българската литература като поет и преводач и заради безкомпромисното отстояване на истината в трудни времена".

Има хора, за които "трудни" са всички времена, но Марко Ганчев май не е от тях. Не е имало време, в което да е мълчал пред някаква несправедливост или опасност. Предварително е знаел и цената, която ще плати за това - да загуби социален статут в очите на мнозинството, да бъде подлаган на нападки и обиди, може би да загуби работа, със сигурност - доход и кариера.

Един пример. През есента на 1970 г. писателят дисидент Александър Солженицин получава Нобелова награда за литература, но вече е смятан за "враг" от властите в Кремъл. Затова СССР организира масова кампания срещу Солженицин в целия социалистически лагер - местните писатели са призовани да осъдят присъждането на Нобеловата награда. Такова гласуване се провежда и в Съюза на българските писатели.

Петима души се противопоставят на това спуснато нареждане. "Против" гласува Благой Димитров. Други четирима гласуват с "въздържал се" – Христо Ганев, Валери Петров, Гочо Гочев и Марко Ганчев. Димитров е изключен от писателския съюз, а останалите четирима - от комунистическата партия. За онези години това означава най-малкото следното: край на развитието ти. И петимата, които гласуват както гласуват, са наясно с последиците.

Десетилетия по-късно те разказват за този случай, в който се повтаря едно и също - отишли са на събранието, без да се наговарят, и са седели на различни места.

Гласуването на тези петима души често се сочи за пример, след като пада Берлинската стена. Така се илюстрира тезата, че в България все пак е имало съпротива на режима, нищо че не е се изразявала в някакво масово движение.

Ганчев участва и в друго събитие преди да падне Тодор Живков - той е съучредител на една от организациите, днес наричани дисидентски - Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Там се събират предимно членове на БКП, които казват, че подкрепят политиката на Михаил Горбачов в СССР. Това е политика на отваряне към света и на свобода на словото, която българското Политбюро от онова време отказва да последва.

Клубът е учреден на 3 ноември 1988 г. по идея на Желю Желев. Там Марко Ганчев е в компанията на Георги Мишев, Радой Ралин, Мария Бойкикева, Евгения Иванова, Блага Димитрова, Антонина Желязкова, Алексей Шелудко и още много други.

Минава по-малко от година, и властите прогонват от родната им страна над 300 000 мюсюлмани. Марко Ганчев (както и други, сред които Блага Димитрова) чете свои есета в защита на прогонените по Радио Свободна Европа - американската медия на български език, която БКП заглушава. Остават месеци до падането на Живков.

След свалянето на режима Марко Ганчев се озовава в Съюза на демократичните сили (СДС) и печели депутатско място във Великото народно събрание (ВНС) на първите свободни избори от близо половин век. Той защитава нещо, което днес бихме определили като "политика на възможното". Не бойкотира текстове от конституцията, както го правят други негови съпартийци. Влиза в разрив с тях, но пък не му е за първи път. Подписва основния закон на страната. Повече не влиза в парламента.

В края на 90-те той пише стихове и открито критикува правителството на демократите начело с Иван Костов. Ето цитат:

"Най-напред ни се струва,

че и при лакомията за власт

няма нищо загадъчно,

а всичко си е природосъобразно

...

Но напоследък,

от пет-шест хиляди години насам,

нагонът за власт толкова се разрасна,

че стана дори по-силен

от инстинкта за самосъхранение,

което вече ни смущава

дали не е болестна мутация".

Марко Ганчев е роден през 1932 г. в село Марча, днес квартал на Дряново. Когато е още дете, през 1942 г., излиза първото му стихотворение в детския вестник "Другарче". Следват гимназиалните издания, университетските, самостоятелните стихосбирки, редакторската работа, преводите.

Той пише лирични и сатирични стихотворения, поеми, басни, епиграми, есета за възрастни, както и стихове и приказни поеми за деца.

Днес Ганчев е автор на повече от десет тома поезия.

"Осмиването е дружески шарж към живота", казва Марко Ганчев. Обект на сатирата му е обществото, без значение коя система е на власт.

"Парите са смазочни материали за колелото на живота", казва той. И още: "племето на работещите все повече започва да се губи за сметка на племето на приказващите. Марко Ганчев продължава да работи. С думи, който не се харчат, а остават.

Когато навършва 92 години той представя събраните си книги в Националната библиотека и казва: "Трудната работа е да си избере човек това, което смята за по-свястно. Но и това е животът - един голям подбор". Едно е сигурно - в обществената си позиция той никога не е имал колебание кой път да избере.