Връзки за достъпност

Извънредни новини

Стефан Цанев, наградите и споменът за един страшен, но глупав режим


Стефан Цанев

Първата му пиеса е забранена, четвъртата и петата – също. После са забранени дванайсетата и петнайсетата. Номерацията може и да не е перфектна, но изводът остава: човекът с тези елементи в биографията ще получи в сряда наградата „Икар“ за цялостно творчество в театъра.

Вече е ясно, че Стефан Цанев ще приеме статуетката. Няма да я връща, както направи през 2017 г. с наградата „Златен век“ на Министерството на културата – тогава той се отказа от нея, защото няколко месеца по-рано същата награда беше връчена и на Димитър Иванов – „един от висшите началници на Държавна сигурност – най-зловещата репресивна институция на бившия тоталитарен режим“, както написа драматургът в писмото си. Така живее от десетилетия – в една невидима за външното око територия, в която се преплитат политиката, изкуството и историята.

Стефан Цанев е роден през 1936 година в русенското село Червена вода. Завършва журналистика в София и драматургия в Москва. Работил е закратко като журналист и като киноредактор, но през 1967 г. навлиза в театъра и оттогава не го е напускал. Бил е драматург на Сатиричния театър, на Театър 199, на драматичния театър в Пловдив, на Театъра на армията. Най-дълго остава свързан с театър „София“, където работи от 1973 до 1984 г., после през 1991 г. и отново от 1996 до 2008 г.

За много читатели той остава повече поет, отколкото автор на пиеси. Свързват го най-вече с „Носете си новите дрехи, момчета“, но не са малко хората, които знаят наизуст и това: „Ние може да имаме много жени, но една ще ни обича истински: тази, която ще ни измени, щом превърнем в пари мечтите си“.

Веднъж го питаха защо са забранявали една или друга негова творба, а той сам се зачуди в отговор. Каза, че наскоро се зачел в една от забранените пиеси и дори и сам не разбрал какво пък толкова има в нея. „Вярно, комунистическият режим беше страшен, но беше и много смешен, много глупав“, каза той в интервю за Румен Леонидов.

Историята дава примери и за трите определения едновременно: една детска пиеса („Най-чудното чудо“, 1985) е забранена, защото показва как един индиански вожд манипулира племето си и това води до риска зрителите да направят паралели с днешния ден; една историческа пиеса („Истинският Ивайло“, 1962) е забранена, защото цензурата установява, че се прави паралел между феодалния строй и принципите на социалистическия реализъм; един мюзикъл („Любовни булеварди“, 1982) е забранен, защото всички положителни герои страдат от липсата на свобода и накрая се самоубиват.

Обвиняват го в това, че се изкарва дисидент, какъвто не е бил, че говори само за себе си, че се е пуснал по патриотарската писта с историческите си романи, че го харесват твърде съмнителни хора, общуването с които необяснимо му допада. Само в три гряха не е бил обвиняван никога: че е откраднал от някого таланта, че е насилил публиката да го цени и че си е променил принципите.

Facebook форум

XS
SM
MD
LG