Връзки за достъпност

Извънредни новини

"Голямата екскурзия" и съучастието на историците


Преди 30 години турците в България бяха поставени пред избор: или да продължат да носят насилствено наложените им имена, или да се отправят към югоизточната ни съседка. На 29 май 1989 г. диктаторът Тодор Живков призова Турция да отвори границите си. Само след дни колони с покъщнина задръстиха пътищата в посока Капитан Андреево. За три месеца над 320 000 турци напуснаха България. Това прогонване беше наречено "Голямата екскурзия".

В този пореден епизод от живковата политика срещу турците в България отново участват български историци – колаборация, която и до днес се премълчава, а нерядко дори се извинява (все пак това било опит за „интеграция“ – намеренията били добри, но при реализацията нещо не се получило). Освен това, през трите десетилетия, които отминаха от насилствената и антихуманна асимилационна кампания срещу българските мюсюлмани и етническото прочиставане от лятото на 1989 г., изказващите се по темата често се опитваха да представят като единствен колаборатор с режима историка проф. Петър Петров. Ала той, макар и най-отдаден, съвсем не бе сам. В подкрепата на тази политика на режима участваха историци от практически всички поколения.

Кои са основните участници през 1989 г.

Два дни след призива на Тодор Живков, на 31 май 1989 г. проф. Петър Петров излезе в партийния официоз „Работническо дело“ със статия в защита на политиката и действията на режима. На същата дата, по време на казионен митинг пред НДК, историкът акад. Д. Косев също изрази подкрепата си. На 1 юни историкът акад. Веселин Хаджиниколов публикува (отново в „Работническо дело“) „Истината за историческия корен“: рецензия на наскоро появил се колективен сборник, в който участваха почти всички светила, командващи „историческия фронт“.

Колаборацията на историците с режима и до днес се премълчава, а понякога дори се извинява

В рамките на емисията „По света и у нас“ не закъсня да се появи и историкът проф. Илчо Димитров (после академик), за да подкрепи както Живковото изявление и осъществяващото се в момента етническо прочистване, така и цялостната насилствена асимилационна политика от последните години. В нейната идеологическа подготовка и последваща легитимация той бе взел вече твърде дейно участие в качеството си на оглавяващ специалната комисия към ЦК на БКП за т. нар. „Възродителен процес“.

В броя от 1 юни 1989 г. на в. „Работническо дело“, в материал, призоваващ за „съд за родоотстъпниците“ и срещу всяка „намеса в нашия дом“, четем и следното: „Преподаватели и студенти от Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ на своя митинг предложиха идеята да се създаде учебник и обучението по история да започне още от първи клас.“ Видимо целта бе да се отделят още няколко години за индоктринация в полза на насилствената асимилилация в края на 20 в.

Пет години по-рано поръчковите работи на историци бяха белязали идеологията на т. нар. „Възродителен процес“, която се свеждаше до твърдението, че турците са били българи, ислямизирани в миналото и затова трябва да си сменят имената. Но и тази подкрепа на историците за политиката на 80-те години не идва на празно място.

Историци участват в подмяната още от 50-те години

Това явление може да бъде проследено поне от края на 50-те години. Тогава се появява сборникът „Из миналото на българите мохамедани в Родопите“, в който са включени най-респектиращите имена на историческата наука (тях ще видим и в сборника от 1989 г.). Видно е, че не става дума за някакви изолирани усилия, а за добре обмислен и целенасочен проект, в който не участват просто групичка колеги. През 1961 г. се появява и псевдоисторическото учебно помагало „Родопа – българска твърдина“, на авторски колектив, предвождан от вече познатия ни П. Петров. До 1964 г. то бързо претърпява цели три издания. Не закъснява да стигне до публиката през 1962 г. и сборникът с документи под заглавие „Асимилаторската политика на турските завоеватели“. До две години, през 1964 г., ще видим и негово второ, преработено, че и „допълнено“ издание. В същата година отделна книжка разглежда „Помохамеданчванията в Ловешкия край“. Тя е дело на колектив, отново предвождан от П. Петров.

Без всякакви убедителни научни доказателства всички тези издания до едно поддържат мита, че османската държавна власт в миналото е провеждала последователна и мащабна политика на насилствена (!) асимилация на християнското население. Тези възгледи ще навлязат и в „тритомната“ „История на България“ от началото на 60-те години и ще се превърнат в официално санкционирана „Истина“ по въпроса, която ще служи за последваща обосновка на държавната политика. През 1966 г. се появява „историческа христоматия“ под заглавие „Родопите през вековете“, изпълнена с вече установените и наложили се дотук общи внушения по въпросите на ислямизацията.

Песни, легенди и предания изместват науката

Още тези най-първи появили се „изследвания“ извеждат на преден план не някакъв научен исторически подход, а патоса на песента „Балканджи Йово“. Тя трябва да създаде рамката за интерпретиране и осмисляне на всичко, затворено между страниците на книгите. Залага се изцяло на легендарни сведения и предания, като открито и без съмнение те се приемат за напълно автентични. Внушава се съществуването в миналото на някаква централизирана и добре обмислена османска държавна политика за затриване на „българската народност“ чрез планирано насилие и терор. Напълно се пренебрегва обстоятелството, че автентичността на „Балканджи Йово“, – подобно и на измислените късни летописни разкази от 19 в. – винаги е пораждала съмнения сред специалистите историци, литературоведи, езиковеди (да споменем само името на един Петър Динеков). Това не пречи държавната политика да включва точно тази песен в различни учебници и христоматии.

Специалистите отдавна се съмняват в автентичността на „Балканджи Йово“ и на късните летописни разкази от 19 в.

През 1964 г. ще се появи и поръчаният на писателя Антон Дончев роман „Време разделно“, в който са вплетени два от споменатите съмнителни летописни разкази, фалшификати от 19 в. И всичко това се случва макар още Марин Дринов, Христо Попконстантинов, Стою Шишков, Васил Дечев и др. да са се отнасяли в миналото с дълбоки съмнения както към тях, така и към смътните и съмнителни народни предания. Да не говорим за възгледа на изтъкнатия медиевист Васил Златарски, че истинската картина за тези столетия ще се разкрие едва след достъп до османските архиви, или пък този на Петър Ников, че никога османската държава не си е поставяла за цел асимилацията на християнското население.

Всичко това обаче не е пречка вече разгледаната линия на исторически „изследвания“ да продължи неотклонно и през следващите години. Можем определено да кажем, че към началото на 80-те години пред-идеологията на асимилационната кампания срещу турците в България е част от дълбоко залегнала професионална етика сред преобладаващата част от българските историци. Това разбиране за професията на историка и неговия морал е сякаш част от „кръвоносната система“ за немалко представители на българските инстутуции за историческо образование и изследване.

Щафетата е предадена

Тази устойчивост се прояви и след 1989 г., когато немалко историци се вляха в какви ли не ултранационалистически формации – ОКЗНИ, БНДП, БНРП, ВМРО, АТАКА, НФСБ. Като цяло науката не говори и днес за това. И макар много от гореспоменатите герои на този материал да са вече покойници, то в институциите, занимаващи се с историческо образование, изследвания и разпространение на знания, съществуват достатъчно „законни“, културологични, битови, кариерни и психологически механизми това да няма особено значение. А камо ли и когато премиер на страната от десетина години е виден участник в бунтовете от 1989 г. Разбира се, не от страната на протестиращите тогава турци.

Пълния текст на историка Стефан Дечев можете да прочетете тук.

Facebook форум

XS
SM
MD
LG