Напредък в преговорите между София и Скопие има, но е по-малък от желаното. Това научи Свободна Европа от двамата съпредседатели на Съвместната българо-македонска комисия по историческите и образователни въпроси, за краткост наричана Комисия за учебниците по история. Зададохме сходни въпроси на двамата. Публикуваме тук отговорите на проф. Ангел Димитров, съпредседател, излъчен от българска страна.
В публичното пространство широко се обсъждат несъгласията между българските и македонските делегати в Комисията във връзка с фигурата на Гоце Делчев. Това ли е най-сериозното противоречие, което имате до момента?
Хронологично гледано да, но не бе по-лесна и дискусията за цар Самуил. Всъщност, нашите разминавания в интерпретацията на миналото с колегите от Скопие са фундаментални. За представянето в учебниците на Старата история, на праисторическото време и на Античността бавно постигнахме съгласие, защото колегите разбират, че обвързването на Северномакедонското настояще с антична Македония е научно несъстоятелен анахронизъм. Оттук нататък обаче, особено от средата на IX век, когато започва общата история на България и нашата млада съседка Република Северна Македония, започват противоречията. В общите за Съвместната комисия текстове, с които предлагаме на двете правителства да честваме заедно на 24 май Светите братя Кирил и Методий, да отдадем заслуженото и на техните ученици Св. Климент Охридски и Св. Наум Преславски/Охридски, както и на цар Самуил, бе направена сериозна крачка напред в интерпретацията на това историческо време. Имаме съгласие, че делото на Светите братя е спасено и развито тъкмо в Средновековна България, откъдето става достояние на славянските народи, че като израз на политиката на българските владетели княз Борис и цар Симеон са създадени книжовните школи в Плиска, Преслав и Охрид, че самият празник на 11/24 май е създаден в България като пръв светски национален празник, както и че цар Самуил е български владетел. Остава да видим обаче как това съгласие ще доведе до необходимите корекции в македонските учебници. Постигнатият напредък не бива да се омаловажава, но мисля, че за шест срещи в продължение на една година работа, е далеч и от желаното, и от възможното.
Казвам всичко това, защото емоционалното съсредоточаване само върху острите спорове е заредено с извъннаучно напрежение. На следващата среща на Съвместната комисия през септември ще продължим дискусията за Георги (Гоце) Делчев и се надявам, че научните аргументи ще надделеят над политически мотивираните нагласи.
В какво се заключава проблемът с фигурата на Гоце Делчев? Каква е българската позиция?
Проблемът е, че нашите колеги съсредоточават вниманието си не върху личността на Гоце Делчев в контекста на неговото историческо време, а върху далеч по-късно формираното отношение към него, в драматично променените Балкани след Втората световна война. Самият факт, че предложиха и отстояваха упорито като дата за неговото честване не 5 май – денят на неговата гибел, когато традиционно отдаваме и в двете държави почит към Г. Делчев, а 7 октомври – денят през 1946 г., когато комунистическата власт в България предава под външен диктат костите му на Н. Р. Македония, тогава федерална единица в комунистическа Югославия, е показателен. Подобен подход означава неразбиране, че една от последиците от рухването на комунистическата система бе възстановяването на историческия континуум, насилствено прекъснат с утвърждаването на комунистическата власт, която силово заличаваше или удобно моделираше паметта за идеологическо неудобното за нея историческо време. Не е възможно да продължаваме да приемаме бруталното налагане на комунистическата власт и в България, и в Югославия, през втората половина на 40-те години на ХХ век, като нормално, ценно и обединяващо.
Нашата позиция е ясна: професионално безотговорно е да игнорираме огромния масив от документални свидетелства, български и чужди, някои от ръката на самия Делчев, както и преобладаващите наши и чужди изследвания за Г. Делчев, за делото му и за неговото време.
В отговор на въпрос на Свободна Европа съпредседателят от македонска страна проф. Драги Георгиев заяви, че целта на комисията не е толкова да определи идентичността на Гоце Делчев, колкото значението му за българското и македонското общество. Това отговаря ли на нагласата на българските представители в комисията?
Напълно отговаря. Смисълът на нашата работа е да отстраним от интерпретацията на миналото онова, което в противоречие с историческите факти възпроизвежда овехтели антибългарски митове и стереотипи, и обективно пречи на пълноценното развитие на двустранните отношения. Тази цел на Съвместната комисия е вградена в Договора за приятелство и добросъседство между нашите страни и би допринесла за постигане на необходимото взаимно доверие и искрени отношения между партньори, избрали европейското и евроатлантическото бъдеще. Но как да определим значението му за двете страни, ако колегите настояват, че Гоце Делчев не е българин, въпреки собствените му свидетелства, или – отново в противоречие с историческите извори, – че освободителното движение в някогашната Османска провинция Македония няма нищо общо с България? Не трябва да забравяме, че около един милион българи, а може би и повече, имат родови корени в Македония и че всички оцелели водещи фигури от революционните и културно-просветните борби там продължиха живота си в България. А защо точно в България? Гоце Делчев не е някаква аморфна историческа личност, която удобно ще прелита в съвременната политически конюнктурна памет между София и Скопие. Той е знаел кой е, какви са хората, които са го следвали и за какво са се борели. Когато мислим в съвременни категории за свободата, за взаимното доверие и подкрепа, за истински демократичните стандарти, които трябва да ни водят в общото европейско бъдеще, ще разберем, че тъкмо истината ще ни обединява безрезервно. Ще кажа дори нещо много лично. Преди първите свободни парламентарни избори в България, през далечната 1990 г., кандидатите на Съюза на демократичните сили бяха призовани да формулират свой девиз. Тогава написах: Народ без смелост за истината и без сили за промяна е обречен на тежки изпитания. Мисля, че това е актуално и сега.
Очаквате ли евентуалната липса на напредък по спорни въпроси да повлияе на отношенията между България и Северна Македония и по този начин на бъдещите преговори за членство на Северна Македония в ЕС?
Съвместната комисия по исторически и образователни въпроси е функция на Договора за приятелство и добросъседство и липсата на напредък не може да остане незабелязана. Формираните нагласи от историческата интерпретация на миналото през последните 75 години в днешната Република Северна Македония са дълбинни и неизбежно се отразяват на общуването във всички житейски сфери. Нашата част от комисията е готова да работи, въпреки усложнената работна атмосфера, но оценката за постигнатото и за бъдещето на комисията ще бъде политическа.
Проф. Георгиев говори за неодобрение от страна на македонското общество към работата на македонската делегация в Комисията и към идеята и целите на Комисията като цяло. Смятате ли, че това влияе на позицията на колегите Ви от македонска страна? Забелязвате ли подобна съпротива в българското общество?
Обобщението, че македонско общество е негативно настроено към работата на Съвместната комисия като цяло е със сигурност неточно. Негативно настроени са определени среди, които се изживяват като охранители на историческите постулати от едно исторически опровергано време. Те обаче имат власт над публичното пространство и ограничават възможностите за спокойни, открити и компетентни дискусии по всички спорни въпроси. Нашите колеги са поставени под натиск и ние разбираме проблемите, пред които са изправени. Общата ни професионална отговорност обаче ни задължава да работим не само за научно коректна интерпретация на миналото, но и за постигането на нова атмосфера в двустранните отношения. Вероятно някои в Скопие вярват, че самият акт на подписване на Договор за приятелство и добросъседство с България е необходимият билет за бъдещето, а изпълнението му може да чака. А онези, които категорично отхвърлят сближението между двете държави пък сигурно мислят за бъдеще с различни координати от европейските. И в България има критици: някои са с подобна нагласа, но повечето са емоционално възбудени от противоречието между декларираната от нашите приятели в Скопие привързаност към европейското и евроатлантическото бъдеще, и вкопчването им в постулатите на югокомунистическото минало. В случая отговорността на историците, но много повече на политиците, е да не чакат обществото да „узрее“ за необходимите и неизбежни промени, а да обяснят ясно, че те са знаци по пътя към доброто бъдеще и на двете държави, и на политически сеизмичните Западни Балкани.
