В сряда Франкфурт на Майн изглеждаше като град, който има празник. Не само университетът „Гьоте“, но и всички жители честваха 90-тата годишнина от рождението на философа Юрген Хабермас. Името му се чуваше дори от устата на забързани банкери или на лутащи се граждани, питащи как се стига до кампуса в Грюнебург парк и къде могат да го чуят. Въпреки възрастта си Хабермас изнесе публична лекция. Няма водещ вестник, който да не е отделил специална рубрика на юбиляра, или електронна медия, която тези дни да не предлага негов портрет. Президентът на Федералната република както и кметът на Мюнхен публикуваха специални и промислени поздравителни адреси.
Той е връстник на Ане Франк
Кой е Хабермас? – Философ, автор на около 60 книги. Но макар и приятели на мъдростта, философите нито са учени, нито писатели, нито политици, заслужаващи Нобелова награда. За тях се говори както с възхищение, граничещо със страхопочитание, така и с иронично намигване, преминаващо в отегчение, че не спират да „философстват“. Трайното в образа им е сякаш старостта, натрупаният опит, кристализирали в позата им на учители. И ако Платон и Кант за затворили кръга на жизнения си път на 80 години, всяка крачка отвъд тази граница буди най-малкото любопитство: докога един разумен дух може да се чувства у дома си в едно все по-отслабващо тяло? Затова си струва да мечтаем, като Хабермас да можем на 90 да говорим така, че другите не просто да ни гледат, но и да ни слушат.
Разумът трябва сам да се вгледа в себе си, за да не ражда чудовища
Но в случая с Хабермас не става дума само за патриаршеска възраст, която връстницата му Ане Франк така и не достига. А сравнявам тъкмо тях двамата, защото в неговия живот се помества както епохата, отнела по чудовищен начин живота на едно 15 годишно момиче, така и последвалите и продължаващи и досега етапи, в които той полага усилия онзи ужас никога да не се повтори и разумът наистина да господства в собствената му страна, в партньорството между държавите и в света.
Което налага, преди всичко друго, разумът сам да се вгледа в себе си, за да не ражда чудовища и за да не се реализира по едностранчив или половинчат начин. Така стигаме до първата особеност на Хабермасовата философия – разумът е и не бива да престава да е комуникативен. Разбира се, той не е новаторът, осъзнал през ХХ век неразривната връзка на мисленето с езика и на решаващото за философията отношение към диалога. В случая обаче не става дума просто за разговор, а за размяна на аргументи, за реч, в която участниците привеждат основания в подкрепа на твърденията си или за да ги отправят към отсрещната страна. Поради това същинският смисъл на комуникацията е не разбиране, а разбирателство, както смята Хабермас.
Смисълът на комуникацията е не разбиране, а разбирателство, смята Хабермас
Разбирателството е винаги взаимно и трябва да се отнася до нещо в света! То е и стълбица, на чийто връх стои съгласието, което познаваме и с думата „консенсус“, а по междинните стъпала достигаме до компромисни форми на споразумения, в които становищата ни съжителстват, сякаш се приплъзват и балансират едно с друго.
Цялото това взаимодействие, с което се характеризират езикът и действията ни, философията на Хабермас подпечатва с една малко необичайна дума – „интерсубективност“. С нейна помощ самата размяна на аргументи се оказва, че протича не в празно пространство, а сред тъканта от минали и познати форми на културата и на социалните практики, модели на жизнения опит, които ни предлагат увереност и ориентация. Не е трудно да схванем, че комплексната теория на Хабермас на практика извежда на бял свят ролята на езика както за организиране на всекидневието ни, така и за изграждането на науки за културата и обществото.
Ако приемем това за втора особеност, на нейния фон изпъква трета – задачата да си обясним смисъла на морала.
Ако си говорим с аргументи, в крайна сметка ще се „наложи принудата на по-добия аргумент“
Хабермас смята, че ако се придържаме в комуникацията помежду си към стандарта за размяна на аргументи, в крайна сметка ще се „наложи принудата на по-добия аргумент“. Този парадоксален израз разкрива източника на едно особено задължение, което се ражда от самата реч, с която се опитваме да постигнем разбирателство. Затова, ако се осланяме на него – на това зрънце на съгласието в езика – бихме могли да изградим допълнително правила и процедури, с които обсъждаме най-сериозните въпроси на истината, на правилните норми, на честното поведение.
Да, това е необичайна и претенциозна картина за същността на човешкия разум, каквито не малко философи са оставили. Но Хабермас не само я излага на множество страници, в дебат с най-различни алтернативни начинания. За него тя е част от целия му живот. Аргументацията не е нещо, за което пише и което използва в теорията, а и в практиката си на гражданин. Нещо повече, ако приемем, че сложната концепция се ражда постепенно, страстта за участие в публични дебати съпътства Хабермас от младежките му години до днес. Сякаш няма значима тема и спор с обществено значение, в който да не се е включил. Така идеята за „публична употреба на разума“, с която Кант вярва, че можем да постигнем автономия и същинско пълнолетие, Хабермас разгръща като учен и осъществява като публичен интелектуалец.
Философът като гражданин
Този нов синтез, в който философът е учен и гражданин, трябва да ни покаже, че и прастарата идея за демокрация има шанса да се прероди от духа на комуникацията, от правилата за рационално аргументиране, от етиката, в която всички се схващат като свободни и равнопоставени, в която на другите е признато и различието, от системата от основни права, която приемаме като адресати, но и тъй, сякаш сме нейни автори.
Този идеал, който Хабермас изгражда, следва и споделя, обяснява гневните му реакции, щом стане дума някъде за постдемократични нагласи, за унилатериална политика, за етнонационална идеология, за ляв или десен популизъм, за фундаментализъм, но и за самоуверен технократизъм.
Затова навярно толкова много хора се стекоха, за да чуят Хабермас. Защото е истинско щастие, когато рожденик дарява шанса да видиш такова единство на теория и житейска практика.
Той показва голямата разлика между публичност, търсеща популярност, и публичност, която търси дебат
Гостите бяха над 3000, о основната зала беше с 800 места. В останалите 5 големи зали събитието се излъчваше на екрани. Внезапно се включи сирена. Всички бяха длъжни да напуснат, службите започнаха проверка. В градините на кампуса Хабермас крачеше, подкрепян от сина си. Отстрани се чуваха гласове, че едва ли ще може да се концентрира. Всички опасения се оказаха напразни. Отбой. Старият гладиатор излезе на арената. Публиката стана на крака. Още първото изречение беше зашеметяващо, защото онагледи разликата между публичност, търсеща популярност, и тази, която търси дебати. Последва резюме на казаното и продължение, на което малцина са способни.
През ноември Хабермас е обещал да изнесе реч по случай 100 годишнината от университетското начало на социологията в Германия.
...
Проф. Стилиян Йотов преподава философия на новото време и философия на правото в СУ “Св. Климент Охридски”. През 90-те години той специализира във Франкфурт на Майн при Юрген Хабермас, превежда негови трудове на български език и пише книгата „Хабермас и претенциите на автономията“ (2006).
