Връзки за достъпност

Извънредни новини

„Каквото и да кажеш за Македония, все ще сбъркаш!“ 14 исторически тези и уточненията към тях


Стефан Дечев

Софийската интелигентска мълва приписва на покойния литературовед Тончо Жечев мисълта: „Каквото и да кажеш за Македония, все ще сбъркаш!“ Казаното звучи като споделено в приятелска компания около безконечните български разговори на маса на тема „Македония“. Ала то общо взето простичко илюстрира проблемите, пред които са изправени в момента разговорите с югозападната ни съседка във връзка със Смесената мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси, която беше създадена според Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество от 1 август 2017 г.

Там каквото и да кажеш, каквото и да запишеш, на каквото и да се съгласиш, наистина все ще сбъркаш. Защото самото минало е противоречиво, нееднозимерно, непоместващо се нито в българския, нито в македонския разказ за него.

Проба - грешка

Можеш например да кажеш, че около началото на втората половина на 19 в. Партений Зографски, както и други македонобългарски интелигенти предлагат употребата в книжнината на македонското наречие, на тамошните говори, което някои учени в Скопие днес разглеждат като пръв импулс за бъдещия след около столетие македонски литературен език. Но ще сбъркаш, ако не добавиш, че всички тези възрожденци/преродбеници все още продължават да наричат тези говори „български“, а понякога и „долноболгарски“.

Можеш да изтъкнеш, че един от считаните за първи етнически македонци, самоукият зидар от Галичник Георги Пулевски, лансира през 70-те години на 19 в. идеята, че македонците са отделен народ, но в своята „Язичница“, отново той, идентифицира „македонския“ със „старобългарския“ език.

Справедливо е да се отбележи, че през 1903 г., в книжлето си „За македонцките работи“, - смятана днес в Скопие за своеобразен манифест на македонския национализъм, - Кръсте Мисирков твърди, че македонците са отделна народност, различна от сърбите и българите и дори критикува ТМОРО/ВМОРО като „български комитети“. Но не може да не се добави, че по време на Балканските войни и Първата световна война, същият действа като „македонски българин“.

Гоце Делчев, Балканската война, идеята за независима македонска държава

Можеш да кажеш, че Гоце Делчев се е самоопределял в писмото си до Никола Малешевски като българин. Но ще сбъркаш, ако не добавиш, че е имал силна македонска политическа кауза и много е държал на самостоятелността на движението, в редица моменти търсейки отграничение и от българския държавен национализъм.

Може да се изтъкне, че дейността на ВМОРО и Илинден от 1903 г., с борбата им за „автономия на Македония“, са и някакви предтечи на бъдещата и все още твърде смътна и далечна македонска държавност. Но и тук ще сбъркаме, ако не добавим, че елитът и изтъкнатите дейци на Организацията, македонската интелигенция имат все още силна българска етническа идентичност и не правят в началото на века никаква строга разлика между българи, от една страна, и македонци, от друга.

Можеш да кажеш, че дейците на Организацията са за единна и неделима Македония, но и тук ще сбъркаш ако не добавиш, че и за момент не мислят през Балканската война от 1912-13 г. да се противопоставят на българската армия, която възприемат все още като своя.

Можеш да изтъкнеш, че все пак дейци на ВМОРО, като създателя й Петър Попарсов, заедно с един от първите неотклонни етнически македонци Димитър Чуповски, пишат по време на Балканската война писмо-апел до Лондонската конференция, с което се застъпват за „неделима Македония“. Ала и тук ще сбъркаш, ако не добавиш, че е още твърде рано за именно етнически македонски сепаратизъм, доколкото ВМОРО застава през Първата световна война от 1915 до 1918 г. на страната на София и единодейства с българската армия.

Можеш да кажеш обаче, че вече след Първата световна война идеята за „независима македонска държава“ доминира над всички останали проекти за решаване на Македонския въпрос. Но и тук ще сбъркаш, ако не добавиш, че тези проекти имат предвид най-вече македонската идентичност като политическа и все още е рано за македонска етническа идентичност и етническа нация.

Санстефански идеал, Вардарска бановина, Титова Югославия

Можеш да кажеш, че особено от втората половина на 20-те години на 20 в. насетне във Вардарска и Егейска Македония започва да зрее постепенно някакво македонско етническо чувство, но ще сбъркаш ако кажеш, че под него се има предвид точно случването му и неговото „преговаряне“ след 1944-1945 г. в Титова Югославия.

Можеш да кажеш, че в български учебници и политическия печат и през междувоенния период на 20-те и 30-те години на 20 в. още се отбелязва „Санстефанска България“, като някакъв идеал. Но ще сбъркаш, ако не добавиш, че в българското външно министерство гледат съвсем трезво на въпроса и дори след присъединяването на страната към Тристранния пакт през 1941 г., съвсем няма категорично мнение, че българската войска трябва да навлезе в овладяната от войските на Райха Македония.

Можеш да кажеш, че населението във Вардарската бановина посреща с възторг края на сръбската/югославска власт, но ще сбъркаш, ако не добавиш, че бързо този ентусиазъм се поизпарява пред реалностите на българската администрация.

Можеш да кажеш, че при разправата с комунистическите партизани, има случаи на жестокости от страна на българската власт, но ще сбъркаш ако не добавиш, че същите действия ги има и на територията на самата „стара България“.

"Народнийот македонски йазик"

Можеш да кажеш, че има съвсем свободно решение на АСНОМ от 2 август 1944 г. за бъдещ официален език на новата държава в рамките на бъдеща федеративна Югославия да бъде „народнийот македонски йазик“. Но ще сбъркаш, ако не добавиш, че в крайна сметка окончателният вариант на азбуката е все пак не дело на нарочно изградената за това комисия, а наложен политически от центъра в Белград, който отхвърля обявения на 28 декември 1944 г. първи вариант на македонската азбука (в която има J, но се запазва и Ъ).

Ще сбъркаме и ако не добавим, че творбите на македонски езикови разновидности през 30-те години на 20 в., нелегалният партизански печат и кореспонденция през войната, естествено налаганият опростен фонетичен правопис, навиците от междувоенните югославски училища, бидейки опозиция както на стандартния сръбски, така и по-късно на българския език, правят кодифицирането на македонската книжовна норма естествено и потвърждаване на една вече съществуваща в действителността практика.

Можеш да кажеш, че българската армия е била изпратена с облекчение, но не може да се премълчи, че новата отечественофронтовска армия участва в освобождаването на Скопие от нацисткия контрол.

Можеш да кажеш, че България първа призна независимостта на Република Македония на 15 януари 1992 г. Но не бива да се забравя и тук казаното от Т. Жечев: „„Каквото и да кажеш за Македония, все ще сбъркаш!

Защото наистина ще сбъркаш, ако не добавиш, че както българската историография, така и българското езикознание остават с една доста негъвкава позиция, която пречи и на политиците в София да вземат най-точните и мъдри решения в отношенията със Скопие. Поне засега.

  • 16x9 Image

    Стефан Дечев

    Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Специалист е и автор на множество изследвания в полето на модерната и съвременна българска история и историография. Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.

Facebook форум

XS
SM
MD
LG