Борис Джонсън - човекът, който иска да има паметник

Като дете той искал да стане „крал на света”, като журналист – политик, като външен министър – премиер. Борис Джонсън, новият министър-председател на Обединеното кралство, изглежда винаги се е чувствал натясно в кожата си.

Излизане на Великобритания от ЕС, обединение на страната и победа над лидера на опозицията Джереми Корбин е накратко неговата програма на управление. Според критиците му – напълно невъзможна, особено напускането и обединението на страната, но Джонсън не веднъж е изненадвал скептиците.

В Брюксел обаче неговата решителност се приема с голямо облекчение. Отчасти защото агонията с непрестанните отлагания на Брекзит вече започва да пречи на бизнеса. Отчасти, защото непредвидимостта и екцентричността на Джонсън не се вписват в калъпа на консервативните европейски институции.

Джонсън не се подчинява на никакви стандарти за политик, дори не може да си намери достатъчно смел фризьор, което кара мнозина да го сравняват с Доналд Тръмп. Самият Тръмп е негов фен. Но Джонсън не е Тръмп.

За краткия си престой като държавен секретар по външната политика на Обединеното кралство (2016-2018 г.) той успя да обедини повече от 40 европейски държави около инициативата за изгонването на над 100 руски дипломати от Европа след опита за отравянето на бившия разузнавач Сергей Скрипал и дъщеря му през 2018 г., макар че настроенията в Европа за задълбочаването на конфронтацията с Кремъл не са еднопосочни, а и реакцията на Владимир Путин беше предвидима.

След референдума за Брекзит Лондон се оттегли от европейските дела, оставяйки на останалите да решават съдбата си. Инициативата на Борис Джонсън е една от малкото успешни инициатива на Лондон в ЕС през последните години.

Роден е в Ню Йорк, кръстен на руски емигрант, с предци от турски, литовски и еврейски произход. Влиза в едни от най-престижните британски училища – колежът „Итън” и университетът „Оксфорд” - със стипендии. Спомените на учителите и съучениците му от това време говорят за изключителна енергия, хъс, интелект и ораторски умения, с които постига резултати.

От тези времена се налага и името му Борис, което мнозина използват без фамилното му и днес, даже и без да го познават. Джонсън си го избира сам сред трите си кръщелни имена Александър Борис де Пфефел.

В колежа, а после и в университета той започва да гради мрежа от познанства, които по-късно го изтрелват в политическата орбита. Състудент е на Дейвид Камерън, Уилям Хейг, Майкъл Гоув, Джереми Хънт – все британски министри.

Още докато е в „Оксфорд” Джонсън започва да пише за един от най-влиятелните ежедневници по това време вестник „Таймс”. Една измислена история за несъществуващо откритие на дворец на крал Едуард Втори на брега на Темза едва не му струва журналистическата кариера, но редакторите на друг ежедневник „Дейли Телеграф” се оказват достатъчно разумни да оценят умението му да разказва добре истории над привързаността му към строгите факти.

От това по-късно ще се оплакват и в Брюксел, когато Джонсън е изпратен като кореспондент към европейските институции да отразява работата им за тогава Европейската икономическа общност. Някои, които се опитват да придадат по-голямо значение на кореспонденските му години в Брюксел, му приписват откривателството на евроскептичното писане, което превзе английските медии в началото на ХХI век и имаше не малка роля за създаване на настроения в британското общество, които доведоха до резултата от референдума за Брекзит.

През 1989 г., която отива в Брюксел, лични каузи на Борис става защитата на британските наденички, заплашени от правилата, налагани от европейските бюрократи. Добре написаните му кореспонденции за извивката на банана, грешните размери на презервативите и заложения динамит по сградата на Европейската комисия, макар не винаги близо до фактите, го превръщат в име в британската журналистика. Европейската комисия просто ремонтира сградата си, за да извади от нея канцерогенния азбест, не регламентира размерите на презервативите нито кривата на бананите. Колегите му от това време са сигурни, че Борис разбира, че пише неистини или поне неточни неща, но това изглежда не го смущава. Той е известен и дори прочут.

По-късно негов колега разказва, че Джонсън му споделил, че иска да напусне журналистиката в полза на политиката, „защото никой не вдига паметници на журналисти”. През 2001 г. желанието му се сбъдва – той е избран за депутат, а торите, тогава в опозиция, – му поверяват поста на министър в сянка. Оттам Джонсън е уволнен, защото лъже за извънбрачна връзка със своя колежка, но продължава с депутатстването си и с успехите си да не излиза от обсега на камерите.

След няколко изпълнени със скандали години в парламента Джонсън е избран за кмет на Лондон (2008-2016). Домакинството на Олимпиадата през 2012 г. му дава така желаната възможност да се покаже в пълния си блясък. Хората, които го харесват, го хвалят, че е успял да подготви града за събитието, че е намалил престъпността, въвел е таксата за влизане на автомобили в градския център, строил е жилища за бедни. Критиците му твърдят, че върши само това, от което би имал полза, за да осъществи политическите си амбиции.

Когато излиза от кметството, кампанията за референдума за излизането на Великобритания от ЕС е в разгара си. След известно колебание Джонсън прегръща идеята и поема с червения автобус, върху който е изписана вече разобличената лъжа: „Ние изпращаме по 350 милиона лири седмично на ЕС. Да ги дадем на Националната здравна система”. Първият заместник-председател на Европейската комисия Франс Тимерманс не пропусна тези дни да напомни на Джонсън двете статии, които е публикувал по това време – една за излизане от ЕС, една за оставане.

Ораторските умения на Джонсън и познаването на европейските правила го правят едно от лицата на Брекзит. Оттам пътят му към правителството на Тереза Мей не е дълъг. Казват, че Мей, която е сред противниците на напускането на ЕС, взема Джонсън в кабинета си не заради дипломатическите му умения, а защото след референдума се нуждае от изявен привърженик на Брекзит в екипа си.

Каквато и да е причината, Борис не остава незабелязан като първи дипломат, предизвиквайки скандал, който едва не го събаря, когато заявява, че държана в Афганистан британска гражданка преподава журналистика там, докато „Форин офис” се опитва да я измъкне под невинния предлог, че е на почивка при семейството си. Изгонването на над 100 руски дипломати от ЕС и САЩ безспорно е най-голямото му постижение и доказателство, че умее да е убедителен и знае как да прави приятели.

От момента, в който става част от правителството, Джонсън винаги е бил подозиран, че се опитва да влезе в резиденцията на министър-председателя на Обединеното кралство. Е, сега вече може да си мести багажа. Предстоят интересни времена.