„Аз изследвам търсенето на последователност в един фрагментиран свят. Търся естетиката на хората – независимо от това дали са разселени, принудени да напуснат естественото им местообитание или принудени да се съгласят с наложени социални структури, аз преди всичко се фокусирам върху индивида в контекста на дадено общество“. Думите са на Веселина Николаева, която е автор на фотографиите в изложбата Inside Out Sofia / Weseum, която отваря врати днес в София.
Изложбата поставя проблема за принудителните изселвания на ромската общност в столичния квартал Орландовци, като избира да покаже личните истории на засегнатите. Веселина работи с тази общност още от 2016 г., а през 2017 г. организира фотографска изложба „Градината“, с която цели да започне „неудобен разговор за маргиналния живот в една ромска махала“. Чрез фотографиите си тя обръща внимание на често пренебрегвания проблем, който възниква при принудителните евикции с това, че „хората продължават да тъгуват за домовете си, където са израснали“, казва тя в интервю за Свободна Европа.
Веселина Николаева е родена през 1976 г. и е наративен фотограф. Завършила е Академията в Утрехт, Холандия, а по-късно е преподавала там. Тя е първата жена, получила наградата "Сребърна камера" на Canon. Автор е на пет авторски книги - "Баба" (Baba, 2004), "Училище № 7 (School №7, 2006), „Просто линия“ (Simply a Line, 2009), "Аз съм добре, аз съм отлично, аз съм прекрасно" (I’m good I’m great I’m wonderful, 2013) и "Вчера, когато бях малка" (Yesterday when I was little, 2014), които са показвани в много международни изложби и фестивали.
За настоящия проект „Вътре вън София“ тя работи с екипа на Fine Acts, която е глобална платформа за социално-ангажирано изкуство. „Целта е да говорим на човешки език за проблемите и да търсим решения. Освен това портретите могат да привлекат и международно внимание към проблема с принудителните евикции в България, която многократно е санкционирана за това, че липсват алтернативни начини за справяне с проблема“, казва фотографката.
Чувството за загуба и отчуждение в различни общества е постоянен интерес за Веселина и водещ мотив в цялото й творчество. „Снимам неща, които си отиват завинаги. Снимам изчезващите култури и колективната носталгия на обществата“, казва тя за Свободна Европа. Това за нея са „бели петна в обществата“.
Тази водеща тема се забелязва и в предишните й фотографски колекции. Някои от проектите й са автобиографични и са фокусирани върху детството и юношеството й в България. Работата по „Просто линия“ й отнема 4 години – от 2004 г. до 2008 г., когато посещава „ничията земя между България и Турция“. Това е нейното „пътуване към необговореното минало на България и историята за празната ивица земя, която някога бе външна граница на Варшавския договор, а днес представлява новия външен предел на Европейския съюз."
„7-мо училище“ разказва за един софийски клас и неговата последна година в училище. В интервю за Sofialive Веселина споделя, че е прекарала цялата академична година 2004-2005 с тях, но започва да снима чак около Коледа. Чакала е да спрат да й обръщат внимание като фотограф, за да улови автентичното в тях, а не нещо, което правят „за пред камерата“.
„Най-трудно се снимат нещата, които са най-близко до теб“, казва Веселина по повод проекта „Баба“, който е и най-личният за нея. От една страна прабаба й е човекът, който събужда у нея интереса към фотографията. А чрез портретите, които фотографката прави през двете години, предшестващи смъртта на столетницата, тя успява да документира една своеобразна хроника на времето, в което нейната прабаба е живяла. „Нейните портрети са спомени, история в пълния смисъл на думата, живот извън космоса, женственост и копнеж.
Сега осъзнавам, че я снимах като въплъщение на суверенитета. Фотографиите показват един век от историята на една жена и го съпоставят с историята на една страна в същия период“, пише Веселина на своя сайт като описание на проекта.
