Досиетата на писателите в ДС крият невероятни истории за публиката и непоносими травми за засегнатите. Има преследвани писатели, а има и такива, които стават част от преследвачите. Но какво ли да кажем, ако човекът е бил и в двете роли?
Роден е на 3 октомври 1933 година, точно на Деня на германското обединение. Може би няма друг български автор, чиято биография толкова ясно да показва трудностите и парадоксите на живеенето в два различни свята, невъзможността да се разкаже в едно цяло опитът от комунизма и емиграцията на Запад.
В Германия е известен като режисьорът Маран Гозов (сам променя името си, като разделя Марангозов на две, за да е по-лесно за произнасяне) с псевдонима „Борис“ – но никой не познава текстовете му и не знае значението им в България.
В България доскоро почти никой не познаваше филмите му – едва през 2016 г. Гьоте Институт за първи път показа пълната колекция на късометражните му филми от 60-те години.
Романът "Безразличният" излиза в България през 1959 г. и е литературно събитие. Той показва разпада на буржоазна София след идването на комунизма
Марангозов е парадоксална фигура в българския и европейски културен живот. Издаденият през 1959 в София роман “Безразличният” е малко литературно събитие в тогавашна България – романът показва разпада на буржоазна София след идването на комунизма, през очите на герой, който не разбира това, което се случва и се опитва да остане безразличен, за да оцелее.
Пренаписването и преиздаването на романа през 90-те (за да бъде възстановена загубената оригинална версия) го превръща в ново литературно събитие в първите години на прехода.
Късометражните му филми през 60-те и 70-те години в Западна Германия са малка сензация в немската нова вълна и го правят изключително популярен в Мюнхен. И “Безразличният”, и кратките му филми му са парчета изкуство, лишени от оптимизъм, точни сатирични и меланхолични портрети на места и хора, разочаровани, безразлични, самотни. “Ако режисьорите могат да се делят на емоционални категории, Маран Гозов със сигурност ще е сред меланхолиците”, е често срещано определение за него на немската филмова критика1.
Като дете: Между София и Берлин
Като дете Марангозов преживява твърде много неща, които ще се запечатат в съзнанието му за цял живот – ранния развод между родителите, бомбардировките над Берлин, където майка му, германска активистка на комунистическата партия, го взима със себе си след раздялата с баща му – известния архитект и писател Николай Марангозов.
После е ред на бомбардировките в София, идването на комунистите на власт, забраната за американските филми в кината, масовите анонимни убийства в Самоковско на местния елит.
Още ненавършил 20 години, Марангозов се опитва да избяга в Гърция, неуспешно. Стои няколко месеца в Пловдивския затвор. Именно след тази случка е вербуван да работи за Държавна сигурност, в годините, когато е в казармата, 1953-56, под псевдонима Деян (с който подписва първите си литературни опити). После спира сътрудничеството, подновява го отново през 1960 г., и след заминаването му за Западна Германия, откъдето не се връща до края на комунизма, преустановява контактите със службите. Срещу него ДС завежда дело като изменник на родината под името “Режисьорът”.
Досиетата на писателите
Парадоксалното в тази биография е, че никъде няма да я прочетете по този начин.
Вербуването на Марангозов е тема, която беше непозната до миналата година. Още по-интересно е това, че именно Марангозов предизвиква бурни дискусии в литературните среди у нас, когато един от първите български интелектуалци чете и публикува през 2000 г. части от досието си в Държавна сигурност. Това именно дава начало на дискусията за агентите и досиетата сред писателите. В литературната общност се завихрят най-вече догадките и подозренията около името “Драгомир” - агентът, който най-дълго е донасял за него. Това няма нищо общо с Марангозов, но решението е взето именно покрай този скандал - Сдружението на българските писатели решава да поиска разсекретяването на т. нар. “писателски досиета”.
През 2013 г. в обширен разговор за “Литературен вестник” Марангозов разсъждава за агентите по линия Мюнхен – София. В този разговор той споделя, че четейки досието си на преследван от ДС, той е взел решение да не се изказва по публични въпроси. ”Всички участници в конспирацията, освен мен, бяха доносници…Аз бях единственият наивник. Просто ме е срам.”
С решение от 23 април 2018 г. Комисията по досиетата обявява името на Цветан Марангозов сред агентите на Държавна сигурност.
Същата година, но малко по-рано, Комисията е предизвикала сензация с публикуването на цялото досие на Юлия Кръстева, агент Сабина.
Новината за Марангозов предизвиква не по-малък шок, но публични реакции почти няма. Самият Марангозов веднага реагира:
“Поздравявам Комисията по досиетата по повод разсекретяването ми като агент Деян на ДС, вербуван преди 65 години като ученик в последния клас на гимназията. Винаги съм бил “за” една успешна работа на Комисията, същевременно след завръщането си в България не намерих кураж да кажа цялата истина за себе си още в началото. “Гъбата”, поставена през 1994 г. в Народния театър, бе своеобразно публично признание. Тъй че нямам нищо общо с госпожа Юлия Кръстева”.2
С Марангозов водим периодично разговори от 2015 г. След публикуването на досието му, това става честа тема на разговори. Видимо се вълнува. Понякога се разплаква. Винаги добавя, че човек никога не плаче само поради една причина.
Тъкмо бяха обесили Трайчо Костов. Вторият човек в държавата. Къде си ти? Нищо не си.
”Глупав млад човек бях…и така ме извикаха и казват – ти много говориш…е тука на половин километър е комендантството. Това е до партийния дом, сградата с много прозорци. Тука си при нас сигурен, но попаднеш ли там – заминаваш за Белене. Или за Куциян. Най-важното за мене беше да си спестя ада на лагера. Другото – ще ги баламосвам, ще пиша… Важното е да не влеза там. Навсякъде имаше лагери. Това става 1952 година. Червенково време. Най-ужасното време. Тъкмо бяха обесили Трайчо Костов. Вторият човек в държавата. Къде си ти? Нищо не си.”3
“И аз смятам, че моята литература е по-силна от този грях, този компромис, който съм направил…за да не отида на лагер.”.4
В литературата той наистина е казал всичко. Неговата непресторена меланхолия е състояние, което засмуква. “Високо над града бледнее мътната лампа на луната. Зеленикавото й сияние едва-едва прониква през неподвижните облаци. Гигантска рентгенова плака, запечатала разрухата на небосвода.”5
В една бележка на корицата на “Безразличният” отбелязва пророчески:
“Миналото има свойството да ни настига тогава, когато мислим, че сме му избягали окончателно, че сме го зачеркнали веднъж завинаги. Но има у всеки едно дяволче, което с манията на архивар събира именно най-зачеркнатото. Как да му изтръгнем записките, без да се опарим? Как да пишем за нещо, което искаме да забравим? Късно научаваме, че само онова, което крием от себе си, си заслужава да бъде разказано. (Всичко друго е занаят)”.
1 http://www.eskalierende-traeume.de/category/blogautoren/page/42/
2 Писмо до медиите, личен архив
3 Разговор май 2018, личен архив
4 Разговор януари 2019, личен архив
5 “Безразличният”
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
