Золотковски, Русия. През целия си живот Елисавета Михайлова е била учена да си мълчи.
Родена в изгнание в семейство, обявено за „враг на народа“ от съветската партия, тя е все още малко дете, когато баща ѝ е повторно арестуван и изпратен в ГУЛАГ през 1949 г. Докато расте, тя никога не е разпитвала за съдбата на баща си, поне не на глас.
„Майка ми ме предупреждаваше: „Не питай никого за нищо. Ако кажеш нещо грешно, можеш да свършиш в Колима още утре“, казва Елисавета, споменавайки мястото в далечния изток на Русия, където баща ѝ Симеон Михайлов е затворен за седем години след първия си арест през 1937 г., по време на Голямата чистка на Сталин.
Днес тя вече говори
Заедно с две други жени, чиито родители са били затворени от съветските власти за престъпления, които не са извършили, тя завежда дело за компенсация за загубеното от нейното семейство и правото да се премести в града, който нарича свой дом.
Това е съдебна битка, която Михайлова води вече 28 години. Два месеца преди разпадането му, в СССР е приет закон за реабилитирането на жертви на политическата репресия, чиято основна цел е да определи процедури, по които семействата да бъдат компенсирани и да бъде осигурено тяхното завръщане в градовете, които са били принудени да напуснат. С промени в закона, приети през 2005 г. обаче става невъзможно за хора като Елисавета да потърсят правата си.
Вече на 71 години, тя гледа на връщането на семейния ѝ дом в Москва, като на нещо много по-голямо от възстановяване на историческа неправда. На фона на живота в разпадаща се селска къща на 200 км. разстояние, за нея това е възможност за по-добър живот. В момента тя издържа себе си и двете си дъщери със сума, равняваща се на около 230 долара, като разчита и на възможностите за препитание, които дава близката гора.
Подобна е и съдбата на другите две жени. Алиса Мейснер, чиято майка е изселена в района на Краков, когато Сталин решава да релокира всички етнически германци при нацистката инвазия през 1941 г., живее на 70 км. от „специалното учреждение“, в което е родена. Евгения Шашова пък живее на 2 000 км. от Москва, в района на ГУЛАГ, където баща ѝ Борис Чебоксаров е затворен след ареста си през 1937 г.
„Нищо не е останало от нашето село, мястото умира. Ако има каквато и да е възможност да се измъкна оттук, искам да я използвам“, казва Мейснер в телефонно интервю.
Живото доказателство за съветската репресия
Във времето, в което в училищата в цяла Русия се преподава изчистена версия за съветското минало, трите жени са живи свидетелства за белезите на историята: десетилетия след репресиите срещу родителите им, те все още живеят в изгнание.
„За мнозинството руснаци съветските репресии са нещо далечно – реликва от миналото, която няма въздействие върху настоящето или върху обществото днес. Но за тези жени и още много като тях репресиите не са спирали“, казва Григорий Вайпан, който е адвокат по делото.
С години трите жени събират множество документи, за да ги представят по делата, а в местните съдилища постоянно отхвърлят исканията им. Делото, което сега завеждат, ще бъде гледано от Конституционния съд, който е най-висшата инстанция за подобен род дела. Това е и последният им шанс да се преборят с десетилетията на дискриминация.
Според Вайпан това само по себе си е постижение, тъй като Конституционният съд гледа едва 0.5 процента от средно 15 хил. жалби, които получава всяка година. Делото ще се гледа на 22 октомври и е едва второто в историята на Русия, което ще се занимава с репресиите от времето на съветската ера.
Първото дело е от 1995 г., когато съдът решава, че децата на жертвите, които са реабилитирани от държавата, трябва да получат същия статус като родителите си. Именно това решение дава шанс в случая на трите жени.
Символиката е голяма, но не работи на практика
Според член 13 на закона от 1991 г., тези, които са загубили домовете си заради репресията, както и техните деца, получават право да се завърнат в градовете, в които семействата им са живели преди да бъдат изселени и да попаднат в списък за получаване на държавно настаняване. С този закон Съветският съюз за пръв път признава за престъпленията, извършени срещу собствените му граждани. Резултатът от това е, че близо 4 млн. души са реабилитирани, както и че в страната се официализира концепцията за „политическата репресия“.
„Това беше символичен жест, главно защото удължи времевата рамка на политическите репресии, тъй като в текста не се говореше само за 30-те и 40-те, а за всички действия от първия ден на Съветския съюз до политическите затворници през 70-те и 80-те“, казва Катлийн Смит от университета в Джорджтаун, която има множество трудове за политиката на Русия по отношение на паметта за съветската ера. Тя обаче подчертава, че законът има по-скоро декларативен ефект, тъй като реално приетото не се следва особено много.
Промените през 2005 г., когато на власт вече е Владимир Путин, още повече подкопават възможностите за реални последствия от закона. Тези, които търсят обезщетение, трябва да покрият много нови изисквания, а за живеещите извън Москва става практически невъзможно да получат каквото и да е. Именно тези промени са обект на делото пред Конституционни съд.
Според Ян Рачински от неправителствената организация „Мемориал“, която предоставя правна подкрепа на жертвите на репресиите, няма официална статистика за броя на хората, които все още живеят в изгнание. От информация, предоставена от Комисията за реабилитация, към 2016 г. 91 семейства са в очакване на репатриране в Москва. Това обаче обхваща само руската столица и включва само тези, които са успели да попаднат в листа за настаняване преди промените от 2005 г.
Адвокат Вайпан и Ян Рачински смятат, че става дума за 3 до 7 хиляди души, основно пенсионери, които над 30 години чакат настаняване в Москва.
Деца на революцията
Протестът не е част от мислите на Елисавета Михайлова. Докато гледа снимки на баща си, тя има раздвоени мисли за управлението на Путин, подобно на своя баща Семьон, който също е объркан в мислите си за държавата, която разбива живота му - чак до смъртта си през 1974 г.
„Той никога не разкритикува съветското управление. Майка ми също никога не ги е критикувала. Така бяха възпитани. Те бяха деца на революцията“, казва за родителите си Елисавета.
Тя показва стара снимка на сестра си, тогава на 17, и баща ѝ, който тъкмо се е завърнал от лагерите през 1947 г. Ленина, кръстена на лидера на революцията Владимир Ленин, умира през февруари 2019 г. на 89 години, а последните и дни са запълнени с отчаяната надежда се върне в града, в който е била родена.
Елисавета страда от прогресираща хемиатрофия на лицето – заболяване, което я оставя обезобразена. По нейни думи, болестта се е появила заради глада и условията, при които е живяла като дете. Дясната ѝ буза се срива, когато е на 3, но се налага да чака близо 10 години, докато родителите ѝ могат да си позволят да я изпратят на лечение в Украйна.
„Понесохме толкова голяма дискриминация през целия ни живот. Разбирате ли, че всички страдаха от това. Баща ми, майка ми, сестрите ми. Те унищожиха семейството ни. Сега трябва поне да ни компенсират за собствеността“, казва Елисавета.
