Връзки за достъпност

Извънредни новини

"Под турско беше по-добре". Носталгията като евъргрийн, а не като зов за комунизъм


Стефан Дечев

Утрото на 10 ноември 1989 г. бе облачно и ветровито. Взех трамвая от „Лъвов мост“ по посока на площад „Св. Неделя“ (май тогава се казваше „Ленин“). Малко преди спирката срещу Министерство на народното здраве съзрях един от пътниците да чете сутрешния брой на „Работническо дело“. С големи букви на първа страница вестникът съобщаваше как днес ще се състои пленум на ЦК на БКП, който щял да обсъди „доклада на Политбюро“. Пропуснатото име на генералния секретар на Партията с главно "П" нямаше как да е случайно. Очевидно нещо предстоеше да се случи в този ден.

По обяд вече вървях към Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ (тогава „Народна“, а братята не бяха светии). Пресичайки пешеходната пътека между Художествената академия и Софийския университет, забелязах вече известните ми Желю Желев и о.з. полк. Борис Спасов (и двамата от тогавашния „Клуб за подкрепа на гласността и преустройството“) да разговарят пред вратите на „коневръза“ (сега затворения, а тогава най-използвания вход на СУ) с една от служителките в университета. Бяха в приповдигнато настроение и се усмихваха. Като се разделяха чух Желев да казва: „Сигурно довечера ще го съобщят.“ Значи предстоеше да се случи нещо важно.

Вечерта в 18.00 часа в новините на първа програма (едната от двете тогавашни) говорителят Георги Ламбрев, в духа на тогавашното новинарство, със строг глас съобщи за направената промяна на партийния връх. По-късно, в главната емисия „По света и у нас“ видяхме как Петър Младенов изказва благодарност към Тодор Живков и обещава следване на съветската линия на гласност и перестройка, както и реформите да останат в рамките на социализма.

Превратът

Както идването, така и заминаването на комунизма става по външни и независещи от обикновения човек фактори и обстоятелства. През 1989 г. самата голяма промяна дойде някак неочаквано, макар и вече през 1988-89 г. тя да витаеше във въздуха. Екофорумът в София от края на октомври 1989 г. стана място, на което се проведоха три независими от властта събрания в столичното кино „Петър Берон“, а в градинката пред „Кристал“ активисти на неформалната „Екогласност“ събираха подписи. И макар на 26 октомври те да бяха разгонени от милицията и изпратени в Южния парк, на 3 ноември в столицата все пак се състоя първата от четири десетилетия опозиционна демонстрация със скандирания „Гласност“ и „Демокрация“, в която участваха около 4 000 души.

За промяна спомогнаха редица фактори. Сред тях бяха отказът на Михаил Горбачов от доктрината „Брежнев“ за органичения суверенитет на източноевропейските държави, съветската политика на гласност и перестройка, вълната от протести и демократични промени в Източна Европа, първите свободни избори в Полша и започналата вече кръгла маса в Унгария.

В следващите години 10 ноември ще бъде мислен от „десните“ в България като един вътрешнопартиен или дворцов преврат, превантивна мярка за запазване позициите на БКП. За тях ключови фактори за промяната остават твърдата политика спрямо СССР на американския президент Роналд Рейгън, както и на британския премиер Маргарет Тачър. По този начин се отключва и опозиционната вълна в Източна Европа. Не се пропуска и ролята на крехкото българско дисидентството от 1988 г. насетне, макар и доста позакъсняло в сравнение с полската „Солидарност“ от 1980 г. и чехословашката Харта 77 от 1976 г.

За „левите“, разбира се, всичко тръгва от Горбачовата гласност и перестройка. Затова и в началото не се предвижда нито многопартийна система, нито отказ от държавния социализъм. Не става дума и за западен тип демокрация. А и немалка част от българското общество не разглежда системата на държавния социализъм като ограничителна, ненужна, а камо ли като зло. Спомням си как, коментирайки по БиБиСи резултатите от първите демократични избори през юни 1990 г., мъдрата Вера Мутафчиева изрази учудването си от високи според нея резултат на СДС, отдавайки ги на създалата се предизборна еуфория, тъй като никога не е смятала, че предишната система не отговаря на нагласата на мнозинството от хората.

Различната памет за комунизма

Това видимо се отразява и на различната памет сред обществото за времето преди промяната от 1989 г. През годините наистина се създаде една правно-нормативна оценка за комунизма.

На 5 май 2000 г. в „Държавен вестниик“ е публикуван закон за обявяване на комунистически режим в България за престъпен. С резолюция №1481 от 25 януари 2006 г. на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа се изразява необходимостта от международно осъждане на тоталитарните комунистически режими. На 11 януари 2012 г. със специална декларация на Народното събрание се осъжда т. нар. възродителен процес.

Ала тези документи малко влияят на реалната памет за времето на комунизма или държавния социализъм. Преходът с неговите проблеми нямаше как да не доведе до различни памети за живота преди и след 10 ноември. Колегите от различни социални и хуманитарни науки през последното десетилетие успяха да ги уловят доста отчетливо. Оказа се, че дори и задължителните трудови бригади от едни се възпримат като ангария, а от други като „купон“.

В този план десните в България обикновено изтъкват и мислят режима преди 10 ноември 1989 г. през Народния съд, политическите убийства след 9 септември 1944 г., лагерите, „Възродителния процес“, Чернобил, отравянето на Русе.

Немалко хора, макар и да изразяват разочарование от начина, по който са се случили промените, категорично осъждат комунизма заради потъпкването на свободата и личната инциатива. Редица представители на хуманитарната интелигенция, макар и да не са прокопсали чак толкова материално, предпочитат сегашния живот поради по-голямата свобода. Според мнението на мнозина също, и то преуспели хора, сегашната система е по-добра, но предишната е била по-подходяща за мнозинството от хората. Най-образованите в този смисъл по-скоро оценяват комунизма отрицателно, докато повечето от среднистите му дават положителна оценка.

Всъщност, соцносталгичните и ревизионистични интерпретации на комунизма се множат с годините. През 2011 г. отбелязването на 100 годишнината от рождението на Тодор Живков се превърна в гротеска. По-късно дойде и конференцията в Софийския университет в памет на Людмила Живкова, в която бяха ангажирани декана на Историческия факултет Пламен Митев, ректора на Софийския университет Иван Илчев, и разбира се, дежурните Искра Баева и Евгения Калинова.

Соцносталгията

Известно е, че носталгията е една обърната назад утопия, чрез която се идеализира миналото като се посочват по този начин дефицитите на настоящето. В тази носталгия определено няма достатъчно реална памет. Очертаната от нея картина внушава, че едва ли не плановата икономика е гарантирала общо-взето задоволителен стандарт и житейски перспективи. Изтъква се обикновено не богатия избор на стоки, а сигурната им наличност.

Напълно се забравя и изтласква характерния за онази икономика дефицит. Затова пък се набляга на липсата на безработица („имахме работа“) и на престъпност („и нямаше тия кражби“). Комунизмът се мисли като модернизационен проект през „къпането“, „тоалетната“ и „шосетата“.

Дори сред турското и мюсюлманско население се забелязва положително отношение към Живков съчетано с отрицателно към Възродителния процес. В тези случаи обикновено се пропуска, че точно тези десетилетия в световен мащаб са време на наистина грандиозни промени, които при други условия дават още по-впечатляващи резултати в сравнение с Живкова България.

При тази картина на заден план остават недостатъци от комунизма, като трудностите за пътуване в чужбина, ограниченията на жителството, доносите и слухтенето, Държавна сигурност, опашките, липсата на луксозни стоки. Да не говорим за несвободата на слово, печат, събрания, организиране…

Често обаче в подобни случаи немалкото постижения на демокрацията не са ценени и хората са започнали вече да ги приемат за даденост – края на дефицита, опашките, чакането за кола, несвободата. Носталгизмът се храни повече с недостатъците на настоящето, отколкото с някакви въобразени предимства на миналото. В този смисъл силата на практика на соцносталгията идва от комбинацията между идеализираното минало и незадоволителното настояще.

Нищо ново не е соцносталгията

Всичко това е неизбежно поради самите механизми, по които работи човешката памет, на която учени хора по света през последните десетилетия посветиха немалко страници. Тук се сблъскваме и с едно „отмъщение“ и „наказание“ на паметта към сегашните недостатъци, провали и дефицити. Можем определено да кажем, че две и три десетилетия след Освобождението немалко българи определено говорят как „под турско беше по-добре“.

Самите архиви на режима съдържат информация как още към средата и втората половина на 50-те години немалко хора с носталгия си спомнят за частните кръчми и ресторанти „преди Девети“. Три десетилетия след 9 септември 1944 г. откритите хвалби за „царска България“ са невъзможни в публичността, но това съвсем не означава, че ги е нямало.

Но дори и най-големите носталгици днес си дават сметка, че реанимирането на комунистическата икономика с нейните основни принципи е невъзможно. Затова и в нито един от публикуваните напоследък спомени на бившите комунистически и номенклатурни величия все пак не се съдържаше какъвто и да било алтернативен проект за бъдещето. Защото и те може би разбират, че най-голямото достойнство на прехода е краят на дефицита и чувството за свобода.

Заплахата за тази свобода едва ли би наклонила везните в полза на авторитаризма, дори и сред по-носталгично настроените. Каквото и да говорят. Но ширещата се повсеместна корупция, проваленото върховенство на правото и загубената свобода на медиите са реален проблем и определено тъжна равносметка три десетилетия след онзи 10 ноември 1989 г., когато премиер на България е бодигардът на сваления някога диктатор.

  • 16x9 Image

    Стефан Дечев

    Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Специалист е и автор на множество изследвания в полето на модерната и съвременна българска история и историография. Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.

Facebook форум

XS
SM
MD
LG