Връзки за достъпност

Извънредни новини

Преди и сега: Как си купих обувки за бала


Нито Ивана, нито Анна определят себе си като хора, за които приоритет са дрехите и обувките. Въпреки това и двете полагат огромни усилия да намерят перфектните обувки за абитуриентските си балове.

За Ивана трудностите идват главно от ограниченото време, с което разполага преди завършването си. При Анна* обаче случаят е различен. Ключовата дума е „няма“ – в магазините няма това, което тя търси. А когато все пак го намира, за нея то е недостъпно. Разликата между двете жени е, че между баловете им има 35 години, през които условията в България са се променили значително.

"Просто ние нямахме достъп до тях"

Абитуриентският бал на Ивана Хиткова е през май 2015 г. в Плевен. Тогава тя е заета с кандидатстването си за специалност „Архитектура“ в София и балът ѝ далеч не е приоритет. „Бях напълно незаинтересована от този бал. Ходех на уроци, учех за изпити и нямах време за губене.“

Роклята си тя купува по-малко от месец преди бала от магазин в София. Подходящи обувки обаче не успява да хареса и се прибира в Плевен. „След това започнах да търся обувки и в Плевен, но не успях да намеря“, разказва тя. И отбелязва, че обикновено ѝ е трудно да си намира официални обувки, които обикновено са ѝ широки и неудобни.

Анна Петрова купува своята рокля за бала от магазин във Враца, където е абитуриентка през 1980 г. Подходящи обувки обаче не успява да намери. „Обикалях, обикалях и нищо не си харесах. След това ходих с майка ми на пазар в София. Там също не харесах нищо – общо взето обувките бяха груби, неудобни или пък претрупани, много претенциозни, а аз си представях нещо по-елегантно. И така за моя вкус не се намериха обувки.“

Точно преди да си тръгнат от София, Анна и майка ѝ решават да минат през „Кореком“, без да възнамеряват да купят нещо от там. „В този момент въобще не можех да си представя, че можех някога да пазарувам в „Кореком“. Там се пазаруваше само с валута, която трябва да е законно притежавана. И моето семейство нямаше достъп до такава. Отидохме там просто за да разгледаме какво се предлага. И там видях едни обувки, които просто ми взеха очите. Бяха точно това, което исках“, разказва Анна.

Когато се прибира във Враца, тя не може да спре да мисли за тези обувки. „Каквото и да погледнех, ми се струваше още по-отвратително и по-ужасно. Това бяха едни обувки за един бал. Не беше нищо жизненоважно, а толкова време ме занимаваше. Питах се дълго защо ние нямаме достъп до качествени неща, които, както видях, съществуват. Просто ние нямахме достъп до тях. И си помислих „Добре, чак толкова ли е невъзможно де се купят тези обувки?“, спомня си Анна. Разказът ѝ върви гладко и почти не се налага да я прекъсвам с въроси. „Разказвам само каквото помня точно“, изпреварва тя питането, за да не подвежда мен или читателите, както отбелязва.

До общежитията за чуждестранни студенти

Кулминацията на историята на Анна, която се струва невероятна, когато я разказвам на Ивана, тепърва предстои.

Анна разказва също, че в обкръжението и семейството ѝ не е имало човек, който да разполага законно с конвертируема валута. Честа практика тогава е близък човек да купува съответната вещ от „Кореком“ и парите да му бъдат връщани в български лева.

„Общоизвестно беше, че на черно могат да се купят долари, с които да се пазарува в „Кореком“. Имаше си такъв пазар. Наричаше се чейнчаджийство. Бяха не по-малко от пет-шест човека в града. Обаче аз нямах никакво желание да купувам от тях, точно това исках да избегна, защото бях почти сигурна, че ако направя такова нещо, веднага ще се разбере в кръга на близките и познатите ми“, разказва Анна. Затова тя измисля друг план.

„Сетих се, че съм чувала, че чуждестранни студенти в София също търгуват с валута. Това беше другата възможност извън тези чейнчаджии – да се купи директно от хора, които има право да притежават валута. Нямах никакви контакти с такива хора, но бях чувала също, че общежитията, където живеят чуждестранните студенти, се намират на Четвърти километър.“

18-годишното момиче поема на опасна мисия. Без да предупреди родителите си къде отива и защо, Анна хваща влак към София. Когато слиза на гарата, няма никаква представа как да стигне до общежитията на чуждестранните студенти. Успява да се ориентира с питане. И през цялото време се притеснява, че неподходящ човек може да разбере за намеренията ѝ.

В крайна сметка тя стига до студентските общежития и заговаря първия чуждестранен студент, който вижда. Тогава в България учат студенти от африкански и арабски държави, както и от Виетнам. След обучение по български език, те започват същинското си следване и най-често учат инженерни специалности или медицина. Те живеят в общежития, отделни от тези на останалите студенти.

„Обясних аз своя проблем. Разбира се, бях страшно притеснена. Нито имах нагласа на търговец на валута, нито пък съм била маниачка на тема дрехи и обувки. Но случаят за мен беше особен и държах нещата да са изпипани. И човекът каза: „Ами да, може.“ Това страшно много ме изненада, защото бях подготвена за отказ. Или най-малкото да не ме вземат насериозно. Той ме попита колко искам и аз казах 25 долара. Толкова струваха обувките.“

Тогава неофициалният курс на долара към лева е три към едно, припомня си Анна. „Това правеше 75 лева, които изобщо не бяха малко пари по онова време. Месечната стартова заплата на един човек със средно образование беше малко над 80 лева… Той се съгласи и влезе в сградата, а аз останах да чакам отвън. Известно време се забави, но накрая се върна. Даде ми 25 долара, аз му дадох 75 лева и се разделихме с много добри взаимни чувства“, разказва тя през смях.

След това предстои другата, още по-тежка по думите на Анна част от мисията ѝ – да влезе в „Кореком“ и да купи обувките. Проблемът е, че там би трябвало да се пазарува само със законно притежавана валута. „Говореше се, че отвреме-навреме правят хайки за хора, които пазаруват с незаконна валута“, спомня си още Анна. „Все пак влязох в магазина, премерих обувките и всичко беше точно. Реших, че ги купувам, платих ги, не ме арестуваха, което много ме изненада, и се прибрах с обувките вкъщи.“

„Най-обикновен магазин в Плевен“

Ивана не е заплашена от проблеми със закона, когато купува обувките за бала си, но се сблъсква с не по-безболезнени проблеми. Дни преди събитието, тя намира перфектните обувки в „най-обикновен магазин в Плевен“ – в подходящ цвят и с подходящ дизайн. „Пробвах ги, но се оказа, че моят номер обувки са ми широки. Един номер по-малки нямаше. И в крайна сметка си купих два номера по-малки обувки, в които едва успявах да си вкарам крака. Бяха 37 номер, въпреки че аз обикновено нося 39 или 40. Но все пак бяха точния цвят“, казва тя през смях.

„По време на самия бал други неща ме интересуваха и въобще не усещах болка“, казва тя. Заедно със съучениците си тя празнува цяла нощ, на сутринта отиват в училището си за последен път. „Прибрах се едва към обяд и тогава за пръв път събух обувките. Роклята я смених още вечерта, но знаех, че ако веднъж събуя обувките, втори път няма да мога да ги обуя. Когато стигнах вкъщи, видях, че краката ми са смазани.“

Ивана признава, че не за първи път се е сблъскала с подобен проблем тогава, защото в продължение на години се занимава с класически балет и е свикнала с неудобството, което причиняват палците. „Това обаче ми се случваше за пръв път. В крайна сметка стигнах до лекар, защото пет дни след бала едва успявах да стъпя“, спомня си още тя. Разказът обаче е с щастлив край - след още няколко дни Ивана оздравява, на снимките си от бала изглежда точно така, както си е представяла, а обувките все още стоят под ръка в шкафа ѝ за обувки „за всеки случай“.

*Името е променено от редакцията.

Facebook форум

XS
SM
MD
LG