Само няколко седмици, но те необратимо променят България. Става дума за краткото календарно време между свалянето на Тодор Живков на 10 ноември 1989 и Нова година. Тогава са открити трите основни двигателя на политическата промяна: че силните опоненти се преборват с единство, че демокрация се строи с партии и че улицата е работещ инструмент за натиск. Ето как става това.
Откритие номер 1: улицата
„Ние сме с голи ръце!“ „Ние не сме екстремисти!“ Това е скандиране от втората половина на декември 1989 г. Улиците около единствената телевизия – днешната БНТ – са пълни с хора, по „Цар Освободител“ няма проходимост от народ, иска се оставката на директора на телевизията и на журналист, представил митингуващите хора като екстремисти.
Звучи познато, но тогава всичко е за първи път. За първи път е да видиш как телевизията умее да лъже и за първи път се усеща, че можеш да изразиш недоволство заедно с други, ядосани като теб.
Минал е един единствен месец от първия свободен митинг на опозицията. През този месец са извървяни три невидими стъпала към една нова свобода на изразяването: първо е установено, че може да се говори на площада, без да последва някаква санкция (18 ноември 1989), а после е установено, че ако много хора настояват само за едно нещо, те ще бъдат чути. Това „едно нещо“ е искането за отпадането на член 1 ал. 2 на Живковата конституция, в която пише, че ръководната роля в обществото и държавата има БКП. „Долу член първи!“ е скандиране, което оглася площад „Народно събрание“ на 14 декември 1989 г. и води до готовността на тогавашния държавен ръководител Петър Младенов да прати срещу хората танкове.
Третото стъпало е преодоляно дни по-късно – митингуващите откриват, че колективният гняв може да се пренасочва в движение. Доскоро е бил насочен срещу Народното събрание, но сега закратко се е отместил към телевизията, за да се върне по-късно обратно.
Тези прояви дават следния резултат: член 1 е отменен месец по-късно – на 15 януари 1990 г. Директорът на телевизията е свален малко след това.
Само че това с резултата е оценка, направена от висотата на днешния ден. Тогава улицата негодува, че промените не се извършват на мига. Омаловажава успехите, ако ги постига със закъснение. Към времето, в което директорът и член 1 са вече отстранени, улицата вече е с нов дневен ред – иска свободен печат, например. Или скорошно провеждане на избори. „Свобода“ е ключовата дума на митингите и водещата мотивация за участие в тях. Както пише на един от плакатите: „Да възкресим свободата – този велик покойник!“
Откритие номер 2: партиите и организациите
Още първият митинг на опозицията съдържа 15 плаката, призоваващи към въвеждане на многопартийна система. Десетки други им противоречат, защото призовават към реформиране на единствената БКП, но онези 15 си остават недооценени и до днес. Уникалното в тях е разбираемо само в контекста на времето.
Тогава в СССР вече от няколко години протича така нареченото „преустройство“ - опит да се облагороди еднопартийният живот чрез свобода на словото и частична свобода на сдружаването, но без да са разрешени партиите и частната собственост. Тогавашната визия за добро политическо бъдеще се свежда горе-долу до това как единствената партия да се озове в ръцете на свестни хора, като „свестни“ е дума, която всеки интерпретира по своему. Понятията за автентична свобода и работеща демокрация са заместени с какви ли не думи от типа на „плурализъм“, „демонтаж на командно-административната система“ и пр.
Софийският митинг на 18 ноември 1989 г. отговаря на това със следния плакат: „Многопартийност, а не плурализъм!“ Някъде там са и два плаката, на които са имената на най-силните партии на 40-те години – на земеделците и на социалдемократите, които са разтурени от БКП (тези партии ще бъдат възстановени броени дни след първия митинг). Пълно е и с емблеми на опозиционни сдружения, създадени през 1988 и пролетта на 1989 г.
В следващите дни са създадени буквално десетки нови организации. Месеци по-късно те са вече стотици. Основните сред тях се отличават с ясна вътрешна структура и разпределение на функциите, става ясно от спомените и документите, публикувани в последвалите години. Партийният живот тогава е виждан като един от двигателите на промяната.
Откритие номер 3: единството
Ако днес трябваше да напишем учебник по създаване на демокрация от нищото, щяхме да посочим в него точно това, което опозицията на 1989 г. прави: обединява се. СДС, като коалиция от 10 организации, възниква 27 дни след свалянето на Тодор Живков.
Изброяването на всички хора и организации, които се озовават на едно място, днес буди усмивки, а у някои дори и гняв: все пак много от основателите впоследствие преминаха към БСП, други се оказаха агенти на ДС, а трети просто не се представиха на висота. Но истината е, че онова, в което най-често обвиняват „първата вълна“ на СДС е всъщност най-големият й плюс: нейната способност за обединение.
На едно място се озовават софийските интелектуалци и доскорошните затворници, студентите и белокосите земеделци, светските социалдемократи и един религиозен комитет, организация, защитаваща преустройството и няколко други формации, които говорят за многопартийност. Компанията е разнолика, но без обединение не би могла да се бори с комунистическата партия. Както показват трите десетилетия, изминали оттогава, ключът към какъвто и да било шанс за промяна в страната е бил в единната оценка на опозицията за нейния политически опонент. Всичко друго е било следващо по значимост.
