Връзки за достъпност

Извънредни новини

Боса, пребита, без телефон. Какво стана с "националния заместител" на Истанбулската конвенция


Плакат от митинг в защита на жените жертви на домашно насилие. София, ноември 2019 г.

По нищо не личи, че България иска да защити жените от домашно насилие. Откакто БСП и ГЕРБ обещаха да гласуват национални закони, с които да “заменят” спорната, според тях, Истанбулска конвенция, резултатът е следният: приети са изменения в два закона, но те уреждат адекватно само един и половина от общо 11-те основни проблема, с които се сблъскват жените, пострадали от домашно насилие.

Какво е гласувано до този момент

Безспорното постижение дотук е едно, а има и една малка стъпка напред. Безспорната част е следната: властите вече са длъжни да уведомят жертвата, ако осъденият излезе на свобода или избяга. До този момент, дори и да имаше някой осъден насилник, жертвата така и не разбираше дали той не е вече на свобода и дали тя не е отново застрашена. Психолози и социални работници твърдяха, че това е един от елементите на тормоза, с който жертвата трябва да живее. Сега няма да е така.

Малката стъпка напред е в това, че някои престъпления вече са квалифицирани, ако са извършени "в условията на домашно насилие". Това е далеч от криминализирането на самото домашно насилие и на насилието, основано на пола, но стъпка все пак е направена.

И двете промени бяха приети в началото на годината с измененията в Наказателния кодекс, внесени от Цвета Караянчева (ГЕРБ) и група депутати, както и с промени в Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража.

Какво липсва

Липсва основното – грижа за пострадалите. Липсва криминализиране на самото явление и създаване на цялостна координирана политика по въпроса.

В момента никъде не е посочен орган, който да координира политиката в областта на домашното насилие, нито пък такъв, който да изработва статистика за случаите на такова насилие. По данни на Световната здравна организация близо 35% от жените по света са били жертви на физическо или сексуално насилие през 2016 г. Въз основа на този показател, както и на други статистически данни, е изчислено, че на всеки 10 000 жители трябва да има един кризисен център, в който пострадалите да могат да получат закрила.

В България липсват и двете – както надеждна статистика, така и центрове.

Репортаж на БНТ от преди три години показа, че нито социалното министерство, нито МВР водят собствена статистика, а разчитат единствено на данните, които им се изпращат от съдилищата. Ситуацията е такава и днес, което означава, че малкото законови промени са били предприети без да е ясно колко голям е проблемът.

От Фондация “Анимус” говорят за 1755 жени, потърсили помощ през 2018 г. Изследване на "Ноема" отпреди девет години установява, че в България всяка трета жена е жертва на насилие, основано на пола. От Българския фонд за жените са казвали, че през 2018 година 28 жени са били убити от бивши или настоящи партньори. Но това число - 28 - не е взето от някакъв официален регистър, защото такъв няма. "Броим случаите по медийни публикации и ги записваме във "Фейсбук" групи, това не е сериозно, трябва истинска статистика", обобщава Юлия Андонова от Фондация П.У.Л.С.

Кризисните центрове – най-голямата липса

Що се отнася до центровете, дори и по този въпрос няма надеждни данни. Властите от време на време изброяват ту 10, ту 13 центъра, но емпиричният опит на експертите казва друго: центровете са 8. Те са в София, Перник, Русе, Силистра, Варна, Димитровград, Пловдив и Ловеч, където миниатюрен център за подслоняване на 3-4 души беше открит едва преди две седмици.

Имало е и девети - в Плевен - но е бил закрит. Често се посочва и центърът в Гоце Делчев, но в него по-често се приемат деца, а не жени. И въобще, всяко число, по-голямо от 8, означава, че говорещият причислява към центровете за жени, жертви на насилие, основано на пола, и центровете за деца, преживели домашно насилие. А тук се опитваме да преброим местата, в които именно жените могат да намерят подкрепа.

Малкото кризисни центрове са и за малко хора - средно за по 8-10 души.

В пернишкия център например, за който се грижи фондация П.У.Л.С., има 12 легла. Имало е случаи, когато на тях са били настанени 21 човека.

Не е възможно да върнеш човек, потропал на вратата на центъра, защото жените, които го правят, обикновено идват по нощници или пижами, често пъти боси, без телефон и въобще без нито една вещ в ръка, защото са избягали от вкъщи в единствените секунди, в които това е било възможно. Повечето от тях имат видими рани или контузии.

За този недостатъчен брой центрове и легла държавата предоставя по 1.29 лв на ден за три хранения на възрастен човек - абсурдна сума, която в П.У.Л.С. компенсират с дарения или с продукти и храна собствено производство.

Ако погледнем европейския стандарт, изискващ по един център на всеки 10 000 души население, това би означавало, че само в град София са нужни 124 центъра, а за страната като цяло – общо към 700. Изграждането им изисква не само пари, но и професионален ресурс, постижим само ако държавата си постави изрично за цел обучението и формирането на нужните екипи. В центровете в други страни работят обикновено психолози, социални работници, медицински сестри, лекари.

В България нещата протекоха другояче. На 2 февруари 2018 г. БСП внесе проектозакон от 12 реда – допълнение към Закона за защита на домашното насилие, в който се предлагаше “най-малко по един” кризисен център във всяка област. Управлението му трябваше да става по реда на Закона за социалното подпомагане. Числото очевидно е било произволно посочено, каквото би било и всяко друго число, след като няма национална статистика.

Измененията, предложени от БСП и в двата закона, минаха на първо четене и после не бяха придвижени. Те бяха остро критикувани от неправителствената общност, която ги определи като работа “на парче”. Критикува ги и правителството, защото установи, че противоречат на други закони.

Да теглим чертата. Дотук липсва статистика, координиращ държавен орган, обучение на кадри, кризисни центрове и криминализиране на домашното насилие - 5 основни елемента, без които борбата с целия феномен е просто невъзможна. Като изключим 12-те реда с противоречиво съдържание, които БСП написа, за да предложи по един център на област, други законодателни опити в тази сфера изобщо не са правени.

Липсата на всичко останало

Освен от кризисни центрове жените жертви на насилие имат нужда и от куп други социални услуги, които би следвало да се развиват едновременно. Такива са горещите телефонни линии и консултативните центрове, както и специализираната помощ за жертвите на сексуално насилие. За две години няма нито един проектозакон за тези нужди.

Няма и проект, посветен на превенцията на домашното насилие. Тя може да се осъществява по много начини, но два от тях изглеждат основни: чрез психотерапия на самия насилник и чрез образователни програми в училищата.

Първото се смята за инструмент срещу възможен рецидив, защото насилникът, преминаващ през подходяща терапия, с по-малка вероятност би посегнал отново на някого. Второто е класически инструмент на превенцията във всички рискови области – ако децата израснат в среда, която не толерира насилието, това намалява вероятността те да се превърнат в насилници като възрастни.

Да теглим чертата и тук – липсват предложения, засягащи закрилата на жертви на сексуално насилие. Липсват идеи за консултативни центрове и телефонни линии. Липсват и двата основни елемента на превенцията. Това прави нови 5 отсъстващи инструмента за противопоставяне на домашното насилие. Кой знае колко още са останали зад борда и на този текст. А минаха две години в борба с призрака на една международна конвенция - първият в света документ, събрал на едно място нуждите на жени в риск.

Facebook форум

XS
SM
MD
LG