Връзки за достъпност

Извънредни новини

От калпака до цървулите. Как се стигна до "официален" фолклор


Стефан Дечев

С днешния Никулден отново се задава поредица от празници. Много медии ще ни потопят във фолклора, в родното, “корените”, традициите. Телевизиите и сцените ще се изпълнят с пъстри, пищни и очарователни национални носии. Дрехите отново ще се превърнат в свидетелства за хармонията и съвършенството, уникалността и непрестанния стремеж на българина в миналото към красота и неповторима художествена завършеност.

Ала колко общо имат фолклорните костюми, представящи ни днес по сцени и телевизии с истинското народно облекло в миналото? И кое облекло можем да разглеждаме като „фоклорно“, „народно“, „национално“? Дали това е използваното в празнични случаи или онова за работа на полето, в кухнята, по хамбари и плевници? Всяко всекидневно облекло на обикновените хора „народна носия” ли е? Кое облекло е неповторимо и отличаващо се от носиите на съседите ни на Балканите?

Реалното облекло срещу романтичната етнография

Всъщност, между реалното облекло на огромното селско население преди 150-200 години и това, което виждаме на сцената или по телевизора, днес има твърде малко общи черти. Дори и романтичната етнография не можеше в миналото да скрие приликите между османотурското и българското облекло.

Макар да се смята, че поставеният на главата калпак (турска дума), разграничава българите от другите етнически групи, от 30-те години на 19 в. насетне постепенно фесът става неотменна част от мъжката градска мода. Поради това селският калпак просто се превръща в символ на чисто народното, но и назадничавото и изостаналото. И на чисто езиково равнище се проявява отчетливо как самото облекло е по-скоро част от една общоосманска културна среда. Това личи ясно от наименуванията на отделните артикули – чорап (тур.), пешкир (тур. от перс.), гергеф (тур. от араб.), сърма (гръцко-турско), чевре (тур.), учкур (връв или ремък за връзване на гащи - тур.).

Българските национални водачи се обличат модерно, по европейски. Никой от тях не ходи с потури и калпак, нито с „народна носия”

Дори и когато през „Възраждането“ турските одежди започват да символизират отминалите времена, те са заместени от новата мода "алафранга". Независимо от първоначалните резерви към този нов стил на обличане, той също намира бързо разпространение и се радва на широка популярност в по-големите градове. И макар да имат негативна нагласа към модите, българските национални водачи се обличат модерно, по европейски. Никой от тях не ходи с потури и калпак, с „народна носия”, въпреки критиките им към европейската „труфа”.

И след Освобождението старото облекло продължава да съществува, за да тържествува не само модното, но и практичното. Калпакът и цървулите се превръщат в устойчиви образи, въплъщаващи едновременно селското и българското за години напред. Нараства срамът от простонародни дрехи и народът се ориентира към облекла, които са едновременно и по-евтини, а и по-удобни - както за домашна, така и за полска работа. Това води на много места и до премахване на различията между селския и градския работен костюм. Така в продължение на дълги десетилетия е налице постепенно навлизане на градските облекла на село и постепенна промяна на традиционните носии.

Как носията влезе в музея

Според романтичните представи за нацията обаче, тя трябва да има своя национална носия, която да бъде представителна и уникална. Ето защо още в края на „Възраждането“, както и в десетилетията след създаването на българската държава, постепенно носиите започват да заемат своето място при организиране на етнографски изложби и музеи.

При уточняването на крайните варианти важно участие вземат и професионални художници и майстори кроячи - тенденция, която ще бъде продължена и задълбочена и през следващите десетилетия. Там, където липсват реални сведения и експонати, думата си казват професионални художници като Николай Павлович и Георги Данчов, а по-сетне и Иван Мърквичка, Антон Митов, Ярослав Вешин, Иван Ангелов и др. Някои селски девойки заприличват на извадени от аристократичната знат.

Събират се предимно празнични селски костюми с много орнаменти, а не разнообразни видове носии, които да отразяват правдоподобно делничното облекло на селянина

Самата технология по събиране на материали и съставянето на колекциите се подчинява на интересни особености. Още Иван Шишманов отбелязва през 20-те години на миналия век как политическият романтизъм и породената от него тенденциозност тласкат редица етнографи, от чисто патриотични подбуди, да колекционират единствено онези народни носии, които могат да спомогнат за изтъкване на естетическия вкус на народа по отношение на форма и кройка на облеклото, избор на цветове и орнаменти.

Ето защо видим приоритет в събирането на носии се отдава на празничните селски костюми, на орнамента и украсата, и то особено на женските носии, на многоцветието на костюма. Пренебрегва се възможността за събиране на разнообразни видове носии, които да отразяват правдоподобно делничното облекло на селянина или онова през различните годишни времена.

Поради тази причина, както отбелязва още Иван Шишманов, главно място обикновено в музеите заемат женски и мъжки празнични и обредни, главно сватбарски, носии. Там обикновено отсъстват онези дрехи, които са изпълвали всекидневието на селянина и селянката в миналото – в къщи, на полето, в гората и т.н.

В миналото представителните празнични костюми са се намирали в няколко селски къщи и са били заемани при повод като луксозните возила на съвременните абитуриентски балове.

Трудно се намират и цели костюми, поради което по признание на директора на Народния музей Димитър Маринов, те трябвало да се съставят чрез комбиниране на отделни дрехи от различни населени места и от различни времена.

Само в няколко селски къщи е имало празнични костюми и те са били заемани при повод като колите на съвременните абитуриентски балове

Поради това „автентичността” на костюмите и на включените в тях детайли не може да се приема безрезервно. А и през междувоенния период професионалните художници продължават допълнително да работят около изработването на „българска шевица” и „българска носия”.

Заедно с това все повече изследователи отбелязват и липсата на уникалност в народната носия. Автори като Иван Шишманов, гледайки реалистично, започват да поддържат възгледа, че произведенията на народната култура са обикновено по-груби и с по-семпла направа копия на минала аристократична култура. За него също народните носии не са нищо друго освен някогашни градски моди, които бавно се придвижват по-късно в селата. Следването пък на някои чужди образци личи и на чисто езиково равнище - забун, сарафан, халина, калпак, потури, ямурлук, долама и пр.

Как носията излезе на сцената

Периодът след 9 септември 1944 г. е белязан от основни промени в изходните предпоставки при изследването на българската народна носия, а и на народното творчество като цяло. След историческата промяна започва вече изключително упорито да се налага представата за „участие на трудовия български народ” в направата на народната носия. Създадените държавни ансамбли за народни песни и танци, музеите, читалищата, художествената самодейност, фолклорните събори, утвърждават известна форма на „официален” и „класически” фолклор, както и на своеобразно пеене и представяне на сцена, което е различно от живата популярна музика в битова среда, по сватби и пр.

След 9 септември 1944 г. са създадени държавни ансамбли, които утвърждават известна форма на „официален” фолклор

Пресъздава се „фолклорна реалност“, която има малко общи неща с истинското народно минало. А и за неспециалиста, е видно дори с просто око, че в граничните райони има преливане на костюмите отколкото някакви ясни „национални” граници.

Подобно на много други случаи в Европа, а и на други места по света, раждането на идеята за българска национална носия съпровожда (макар и да не е основен и ключов момент) процеса на изграждане на модерната българска нация. Носията по-скоро отмира при разгръщането на този процес, а реалната ѝ употреба остава за музеи или съответните народни празници.

Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

  • 16x9 Image

    Стефан Дечев

    Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Специалист е и автор на множество изследвания в полето на модерната и съвременна българска история и историография. Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.

Facebook форум

Най-ново видео

Новини като хората. Емисия на Свободна Европа
please wait

No media source currently available

0:00 0:03:03 0:00
XS
SM
MD
LG