Връзки за достъпност

Извънредни новини

Не, 1200 лв. няма да върнат българи от чужбина. Но могат да подобрят образованието тук


Димитър Атанасов

Миналата седмица стана ясно, че правителството възнамерява да връща български висшисти от чужбина, стимулирайки ги с парични помощи. Според публикуваната информация става дума за средства по поредната европейска програма, а кандидатите биха могли да бъдат хора с дипломи за висше образование, придобити в чужбина, които в последните 6 месеца са живели извън България.

Ще може да се избира от набор от различни услуги – покриване на наем на жилище за срок до една година; заплащане на детегледачка, ако става дума за семейство с дете, което не е прието в ясла или детска градина; обезпечаване на курс по български език; до половин минимална работна заплата към основната, ако завърналият се в родината се окаже в регион, в който възнагражденията на труда са ниски.

Предложената мярка почива върху поне две видимо положителни намерения. Едно – да подобрим демографията и България да не бъде донор на човешки потенциал. И второ - историите за добре реализирани българи извън страната стимулират желания за обратното им привличане - смята се, без кой знае какви доводи, че приносът им в чуждите общества би могъл да бъде механично пренесен тук.

Подходът на политическите лидери обаче буди няколко въпроса. Първият: дали България страда от дефицит на потенциал за подготовка на висшисти за нуждите на обществото, след като според данните на Националната агенция за оценяване и акредитация институциите, оправомощени да предоставят дипломи за висше образование, към днешна дата са точно 50?

Да погледнем назад

Погледнато исторически, първите модерно обучени българи, сдобили се с дипломи за висше образование, са произведени в чужди университети. Според учебниците по история на Българското възраждане най-първият е лекар – д-р Марко Павлов, учил във Венеция и Монпелие в началото на XIX век.

Първият българин, обучен в чужбина, а после завърнал се в България, е д-р Марко Павлов. Той е учил във Венеция и Монпелие

Още като студент той се включил като доброволец на медицинска служба в армията на Наполеон. През 1822 г. д-р Павлов се завръща в родните предели и започва работа като лекар на османския управител на Пловдив. Година по-късно в Търново отваря първата аптека, в която предлага също така прегледи и терапия.

Ако разгърнем стенографските дневници на Учредителното събрание, контрастът между домораслите политици и интелигенцията с чуждестранно образование впечатлява искрено.

Местните трудно владеят емоционалните си пориви, езиците им са силно повлияни от народните говори, проникнати са от фолклорни речници и стилистични фигури, от културата на диалога няма и помен. Европейски образованите са в общия случай овладени, култивирани оратори, обучени на специализирана терминология, служат си с професионалния речник на политическото и други полета. Особено впечатление прави сблъсъкът между спонтанния либерал, радетел за народни права, Петко Славейков, срещу когото се изправя възпитаникът на Роберт колеж, завършил право и защитил докторат в Хайделберг, изучил гражданско-правните науки в Париж, Константин Стоилов.

Дори за непрофесионалния читател става ясно, че всеки опит за представяне на усложнен и научно обоснован политически проект претърпява крушение, бидейки разглобен от народнически метафори и фолклорни сравнения, предаващи несъвместимостта на българина и консервативните идеи във формули от типа на „кебапче в боб“.

Тези, които са учили в Хайделберг, като Константин Стоилов, се озовават в първия български парламент заедно с местните радетели за народни права, като Петко Славейков. Това е сблъсък на хоризонти.

Дълго след основаването на българското княжество разликата между образованите в чужбина и изцяло родните кадри ще се усеща, а диспропорцията в общия случай ще бъде драстично различима в полза на тези с дипломи от далеч. Едва ли би било пресилено да се заяви, че елитът, подготвен в университетите в Европа, стъпва на родна почва, но го прави от позицията на универсалния ценностен хоризонт. Позоваването на универсалното е и нравствена позиция: тази на двойната вписаност на интелектуалеца в кръга на родното и на всеобщо значимото едновременно.

Напомням, че по това време в България няма нито един университет – висшият педагогически курс, предшественик на Софийския университет, отваря врати през есента на 1888 г. Ето защо вносът на специалисти е логичен избор.

Тогава София има нужда от нов градоустройствен план – прави го чехът Антонин Колар, а годината е 1879. Градът трябва да се превърне в кратък срок в европейски град и да скъса с османския си облик. В края на века Колар проектира и Централния военен клуб – здание, следващо образците на неоренесансовата архитектура от Виена, Будапеща и Прага. Наченатата през 1906 г. сграда на Ректората на Софийския университет е замислена първоначално от френски архитект – Анри Бреасон. Преработката ѝ, случила се през първото междувоенно десетилетие, е дело на арх. Йордан Миланов – възпитаник на Виенската политехника.

Голяма част от специалистите, необходими на обществото в различни негови сектори, през първия половин век от развитието на самостоятелната българска държавност, са плод на чужди висши училища и школи. Важно е да се знае, че икономическото образование у нас начева на практика в междувоенния период. Същото важи и за висшето агрономство, а и за други професии.

Влиянието на импортните кадри се усеща и в периода на ранния социализъм, но все повече са домашно подготвените специалисти. В началото на 60-те България започва да изнася образовани люде – основно в страните, родили се в резултат от деколонизацията.

В началото на 60-те години на 20-и век България започва да изнася образовани люде – основно в страните, родили се в резултат от деколонизацията

През 1964 г. е създадена държавната фирма „Техноекспортстрой“, а през 1965 – „Техноимпекс“. Още в годината на създаването си „Техноимпекс“ започва сътрудничество с Мароко – независима държава само от 9 години. Изпратени са български инженери, архитекти, университетски преподаватели по технически дисциплини. През 1977 г. започва партньорство и с Тунис – държава, чиято съвременна история също започва в ключовата 1956 г. Съгласно сключената спогодба България доставя преподаватели по математика, информатика, дисциплини, свързани със строителството и индустрията. През 1995 г. двете държави сключват нов договор за сътрудничество в сферата на образованието.

Проникването на български висшисти в Сирия официално започва през юбилейната за българската държавност 1981 г. Става дума за строителни инженери, специалисти по ВиК, проектанти в областта на електрификацията, архитекти, ландшафтни архитекти, озеленители, хидроинженери и строители на пътища.

През 1969 г. е създадена фирмата „Главболгарстрой“, чието начално предназначение са били колосалните строителни замисли в СССР, но компанията работи успешно и в Нигерия, Зимбабве, Мозамбик, Судан, Лаос, Куба и др.

И до днес мостът на река Лимпопо, построен от ГУСВ на границата между Зимбабве и ЮАР, е в активна употреба. Националният театър в нигерийската столица също е изграден от български специалисти и представлява копие на Двореца на културата и спорта във Варна. Позната практика, за която напомня и сходството на великолепното здание, подслонило Националния театър „Иван Вазов“ с други творби на архитектурното бюро „Хелмер и Фелнер“.

По линия на „Главболгарстрой“ моите баба и дядо са работили повече от 6 години в СССР през 70-те тъкмо като кадри, дефицитни за съветския пазар на труда, успявайки да продадат добре своите знания и умения в строителството.

По времето на социализма годно за износ се оказва и самото българското образование: голям брой чуждестранни студенти, основно по линия на обмена между „братските страни“ от социалистическия лагер, пристигат да се обучават в нарасналите по брой университети.

По времето на социализма годно за износ се оказва и самото българското образование. Чужденци от „братските страни“ идват да учат тук. Създава се ИЧС, където се учи български.

Годината е 1963-а, а увеличаващият се брой обучаващи се чужденци в българските университети води до откриването на ИЧС – Институт за чуждестранни студенти: мястото, където заинтересованите да придобият български дипломи получават шанс да се адаптират към България, изучавайки български език.

Бях особено изненадан, когато през 2011 г. в Тирана срещнах Аристотел Спиро – професор в Университета в Тирана, поет, православен християнин, произхождащ от Южна Албания, с когото общувахме на български, защото беше завършил висшето си образование в България. Тогавашният декан на местния факултет по журналистика се оказа дама, чиято диплома също бе българска, а моят любезен домакин, на когото до голяма степен дължа успешно свършената си работа – Димитри Белло – тогава беше доцент, езиковед, завършил висше образование и защитил докторска степен в България. Нито един от тях не беше от славяноезичното население от Гора или Голо бърдо.

Хилядите специалисти от Виетнам, дипломирани в България, поддържат свой клуб. Негови членове са и лица на висши политически постове, както и бивши участници във властта. Подобни структури, поддържащи връзките между възпитаниците на българските университети, съществуват на много места по света, а сред най-любопитните навярно е Судан.

България, наши дни

Тук е мястото да отговоря на поставения по-горе въпрос: не, България не е жертва на намалени възможности за създаване на висшисти, че да се налага да внася такива от чужбина. Не, няма причина правителството да се държи така, сякаш у нас няма нито един университет. И още: не, със суми от около 1200 лв. кабинетът няма да върне нито един българин от чужбина. С подобни инвестиции под формата на премии може да се даде импулс на българските преподаватели.

През 2007-2008 г. бях на специализация в Белградския университет. На място видях с очите си как студенти от целия свят, в това число – и от европейски държави, смятани за моделни в много отношения, си тръгваха от Сърбия със сълзи на очи и с желание да се завърнат колкото може по-бързо. Причина за това не беше нито впечатляващото качество на сръбското висше образование, нито кафаните, кебапчетата и сливовата ракия, а фактът, че по онова време сръбската държава използваше с голяма сръчност университета като средство за създаване на положителен имидж. Инструмент, който – както по всичко личи – българските политици дори не подозират, че съществува.

В новия век Сърбия сръчно използва своите университети като средство за създаване на положителен имидж. Българските политици дори не подозират, че такъв инструмент съществува.

Свидетелство за това е фактът, че цялостни данни за обучените у нас чужденци от началото на висшето образование до днес няма. Видимо е, че на чуждите студенти се гледа само като на приносители на високи такси за обучение. Значението им като посланици на българската култура е дълготраен проект, към който обърнатите изцяло към бърза печалба висши училища едва ли ще посегнат. Хоризонтът на културната трайност е постижим единствено с обединените усилия на политици и университетски ръководства.

Мъчнотиите на поредица родни правителства в справянето им с управлението на образованието са хронично явление. Пренебрегването на сферата личи и от грешно насочваните инвестиции – ако дипломираните в чужди университети получат 1200 лв. месечно, то колко биха били предоставени на тези, завършили в България и избрали да работят по специалността си тук? Как биха били стимулирани преподавателите да работят за качествен образователен продукт, да си избират интелигентни асистенти и да допринасят за създаването на онзи универсален слой мисловност, който определя интелектуалеца?

С толкова пари няма да оправим демографията. Нито ще привлечем изтичащия умствен потенциал, ако не добавим към офертата и друго: положителен образ на страната и обществото, които градим. Такъв, който да застане срещу образа на България като място за алкохолен туризъм, евтини курорти и достъпни жени. Част от рецептата за това е доброто образование.

Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

  • 16x9 Image

    Димитър Атанасов

    Димитър Атанасов е завършил история в Софийския университет, специализирал е в Сърбия, Гърция, Албания, Косово и Русия. Изнасял е лекции в СУ, ЮЗУ и НБУ. Автор на изследвания в областта на балканската история и на употребите и злоупотребите с разказите за миналото. Понастоящем работи в Института за етнология и фолклористика с етнографски музей - БАН.

Facebook форум

Най-ново видео

XS
SM
MD
LG