Връзки за достъпност

Извънредни новини

Да смениш "общонародната собственост". Кратка история на приватизацията


Красен Станчев

Комунизмът не работи, защото хората обичат да притежават разни неща.“

Франк Зара

„В Русия който не може да граби, краде“

Граф Никита Панин

Прокуратурата тръгна да "разследва приватизацията", но целта на това упражнение не е съвсем ясна.

Раздържавяването не е феномен, който възниква след 1989 г. Тогава се появяват приватизацията и реституцията на конфискуваната частна собственост. След 1989 г. се случва само узаконяване на собствеността.

Раздържавяването приема пет форми: частно разпореждане с държавни активи; реституция на земя, гори и градска собственост; касова продажба на държавни и общински активи; масова приватизация; предоставяне на предприятия чрез привилегии на вътрешни хора, „работническо-мениджърски дружества“ (РМД) и други подобни.

Каква е историята преди 1944

От всички изброени форми най-интересна е първата.

Преди 1944 г. частното разпореждане с държавни активи е свързано преди всичко със злоупотреба с власт.

За периода 1924 - 1944 г. държавата е най-голяма през 1942 г. – 23% от БВП. Тогава България е окупирала територии в съседни страни, а това налага увеличение на държавните разходи със 7.5% спрямо 1940 г. Дори по време на суспендиране на конституцията и автокрация тежестта на правителството върху икономиката (по този показател) е крайно незначително.

През 1924 г., когато се подготвя изплащане на дългове и репарации, правителствените разходи са 15.5% от БВП. По време на плащанията те стигат до 20.2%. От 1933 до 1940 г. размерът на правителството никога не е по-голям от 18% от БВП.

Тази статистика не означава, че по онова време няма правителствена намеса. Дългове се изплащат с въвеждането на държавен монопол – тютюнев, зърнен и пр. Държавните поръчки не са прозрачни, всички се оплакват. Правителствената политика мотивира и осъществява ограбване на големи групи от населението: на гърците през 1906 г. и на евреите след 1939 г. Това е добре описано от Румен Аврамов*.

Извън тези регресивни и вредни развития, правителствата нямат непосредствена роля в икономиката. Държавните предприятия са малко на брой и са автономни. Има злоупотреби с държавни поръчки в железниците, пощата, строителството на пристанища и понякога с изкупните цени при монополите. Пенсионното и здравното осигуряване е преобладаващо частно. Правителствата са „кабинети“ в буквалния смисъл на думата.

Тодор Бурмов управлява с четирима министри (на външните работи и изповеданията; на финансите; на правосъдието; и на войната – чужденец, руснак), като самият той е министър и на вътрешните работи, и на просвещението. Приблизително същият е броят на министерствата чак до 1918 г. Един от „големите“ кабинети е третото правителство на Васил Радославов – в него има осем министри. Със също толкова министри са и двете правителства на Александър Стамболийски. Така е до 1944 г.

Няма откъде (икономиката е частна) да се краде и няма кой да прави това. Паричната политика не е съвършена, но се основава на биметален стандарт и фиксиран разменен курс.

Историята след 1944. Който не граби, краде.

Приватизацията отнема от гражданите възможността да присвояват „общонародна собственост“.

Традициите на ограничено стопанско присъствие на държавата са разрушени първо от правителството на ОФ от 1944 г. Второто правителството на Кимон Георгиев поставя рекорд със своите 15 министри. Той бързо е подобрен от правителството на Васил Коларов – 21 министри. Това положение се запазва до правителствата на Георги Атанасов и Андрей Луканов в края на 80-те и началото на 90-те години. И така е досега.

През 1962 г. има реформа – посланикът в Москва става член на кабинета. Положението днес е друго: членове на кабинета и парламента са посланици на Москва.

След 1948 г. идва период на ограбване, насилствено коопериране, одържавяване на икономиката, петгодишно планиране, унищожена опозиция и преследване на „бивши хора“. Практически цялата икономика става държавна. През 1988 г. България вече (и отново) е във фактически фалит. 98% от БВП се произвежда от държавни предприятия, ТКЗС и АПК; цените са по-скоро данъци, а парите са лотарийни билети – каквото има в магазина, това купувате. Това е т. нар. „икономика на общонародната собственост“.

Споменатите по-горе форми на раздържавяване следва да се сравнят именно с частното разпореждане с общонародни активи. То има четири под-форми.

  1. Индивидуална - всеки влачи у дома каквото може от предприятието или кооперацията, или краде работно време.
  2. Началническо-отчетна – използват се ресурси, отдадени в разпореждане на предприятието, трупат се запаси за плановия период (пет години) и се отклоняват средства и продукция за бартер на услуги от доставчици. Вили Лилков наскоро цитира секретна оценка на Комитета за държавен контрол: през 1978-1980 г. общият размер на щетите на икономиката само от „неоправдани разходи и загуби“ е над 2 млрд. лева – 3-4% от БВП на година по днешния курс на лева към щатския долар**.
  3. Международна – след 1962 г. (донякъде вследствие на държавния фалит от 1960 г.), но особено след 1977-1978 г., с „общонародни“ средства действат над 400 задгранични дружества, наречени от Христо Христов „империя“. Щетите от тях, според архивите, са над 10 млрд. лв. през 1990 т. – колкото е БВП на НРБ за 1967 г.
  4. Действително общодържавна – използване на парите, цените и данъците за поддръжка на живота и привилегиите, или за финансиране на идеите на 0.15% от населението на страната.

Групата под номер 4 със сигурност знае какво се случва с другите форми на разпореждане. Но хората също не са слепи, а които са, може да са чули преразкази на филма „Кит“ и да са чели „Задочните репортажи“ на Георги Марков.

Всъщност разграбването на общата собственост е исторически най-доброто възможно развитие преди 1989 г.

„Който не граби, краде“ е печеливша формула на дългосрочен обществен интерес, защото:

а) без такова поведение, реалните доходи на населението биха били още по-ниски;

б) обществена и частна енергия биха били прахосани в още повече безсмислени начинания;

в) хората не биха ненавиждали, а просто биха се страхували докрай от „горните“ 0.15%;

г) тя е фундаменталното доказателство на несъстоятелността на режима и главен фактор на неговия упадък;

д) без този упадък хората не биха възстановили притежаваното от тях и техните предци, не би била възстановена демокрацията и страната не би се върнала в Европа.

Въпреки тези очевидности, трима главни прокурори, един президент и безчет коментатори са убедени, че завареното през 1991 г. (това е началото на реформите – сегашният главен прокурор не иска да разследва разграбването преди тази година) е действително богатство, а онова, което се е случило с него след това е „криминално“ деяние.

Най-активен в защитата на „общонародната“ собственост и предприятия е един бивш член на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол. Той смята, че приватизацията няма конституционно основание, че тя е национално предателство и че хората са ограбени, защото всеки има равен дял в общонародната собственост. Според същия човек, народът не бил готов за раздържавяване и трябвало да се изчака (за да се продават активи на безценица). Пред БНР той се позовава на боновете от масовата приватизация.

В същото предаване врачани се оплакват от съдбата на „Химко“ (една от проверяваните сделки), а русенци говорят за „унищожаване на икономиката“ на България.

Настоящият главен прокурор също внася елемент на класова борба в изказванията си за „криминалната приватизация“ като защитник на интересите на обикновените и нормалните хора.

Кой е прав: дяволията на подробностите

Няма как нищото да бъде унищожено. Както стана дума, поне 70 на сто от предприятията са във фалит. Може да се смята, че „Химко“ фалира, защото е продаден на „наши хора“ (новите собственици са приятели на режима преди 1989 г.). Но не те са направили простъпка, а онези, които продават предприятието. Действителната причина за фалита е конкуренцията от Румъния и Китай и неуспехът на правителството да задържи ниски цени на природния газ от Русия. Сигурен съм, че за почти всички проверявани сега сделки, има или провал на правителството като собственик преди приватизацията, или подобно обяснение крайния неуспех и на „Кремиковци“, и на БГА „Балкан“ и т.н. с новите собственици.

Нека се върна към алтернативите на частното разполагане с държавни активи. Състав на престъпление е почти невъзможно да бъде установен.

Реституцията: хората обичат да притежават нещата, които ценят. Статистиката доказва, че те предпочитат собствен, а не държавен дом и не съм бил свидетел някой да желае съпрузите и децата да са общонародна собственост - те искат държавни и безплатни детски градини, но това е просто форма на гратисчийство. От 1991 до 1994 г., когато са приети основните закони за реституцията, всички социологически допитвания показват от 50% (при избирателите на БСП) до 70% (при тези на СДС) одобрение на реституцията и приватизацията. Такова отношение е естествено – преди национализацията собствеността е била частна за всички, независимо от политическите им предпочитания.

Касова продажба: тук основната роля е на продавача.

Такива са 4-5 държавни органа, включително парламентът. Продавачът избира между шест предвидени в закона начина на продажба – търг, конкурс, преговори с потенциални купувачи, публично предлагане на акции, централизирани публични търгове, продажба на вътрешни лица (работници и управители) без търг или конкурс. Последното е по чл. 35 от първия закон за приватизация. В периода на действие на този закон само 6% от продажбите са чрез търг. През борсата се продават само миноритарни пакети акции.

На новите собственици са вменени пет типа задължения (поддържане на средносписъчна численост на персонала, обем инвестиции, запазване предмета на дейност на предприятието, запазване дяловото участие на новия собственик и опазване на околната среда). Следприватизационните задължения са поне една дузина: изплащане на дългове, запазване на дейността, марката, поддържане на минимална заплата в предприятието, принос към държавния резерв и военно-временните запаси, забрана за увеличаване на капитала, забрани за ликвидация, продажба на дяловете на купувача, продажба на дълготрайни материални активи и пр., и пр. Допълнително от 1995 г. има данъчни стимули за съсобственост с държавата, но почти никой частник не се хваща на въдицата.

Смислените от тези задължения се регулират от търговското и гражданското право. Тази част от законите за приватизация просто внася шум в правната рамка на стопанството. Срокът им е 5 години за общия случай и 10 за РМД (защото толкова трае ценовата им привилегия).

Масова приватизация: това е най-лесният за обяснение казус. Стойността на боновете не може да получи реален еквивалент, защото законът забранява търговия с акции на предприятията за срок от шест месеца „след последния търг“, но никой не знае кога ще се проведе той. Освен това номиналът на собствеността бе фиксиран в лева. През 1999 г. дивидентът на притежател на ваучер в най-успешния фонд е около 4 лева.

РМД: около 49% от всички регистрирани продажби. Това е форма на патриотизъм, „национален капитал“. Схемата е въведена през 1995 г. Идеята е работниците и управителите на предприятия (назначени от БСП) да станат капиталисти. Но е приложена през 1998-1999 г. Една от причините е, че няма купувачи. Но първите РМД, създадени без закон, са от ноември 1990 г. Някои от тях работят много успешно и досега, а и без контрол са преизпълнили всички гореспоменати изисквания. Последното РМД на голямо предприятие е от средата на 2001 г. Сега предприятието е едно от водещите в света. Изборът на схемата е мотивиран от некоректно поведение на кандидат-купувачите.

Частните банки също са РМД. Те първо са създадени от труженици и управленци на стария режим през месеците май-ноември 1989 г. с ресурс от „общонародната собственост“ и ДСК. Този процес няма да се разследва. Повечето от онези банки са фалирали. Впрочем не по тяхна вина.

„Лафка“ и бъдещето?

Не е ясна целта на упражнението, наречено "разследване на приватизацията".

Независимо от формата на приватизация, БВП на човек сега, измерен по постоянни цени от 2011 г., е нараснал повече от два пъти спрямо 1989 и почти три пъти спрямо 1996 г. Спрямо 1945 г. увеличението е 15 пъти, а ако го сравним с годината, когато аз съм роден – 4.2 пъти. Т.е. увеличението на реалните доходи се дължи в най-голяма степен на периода след приватизация.

„Хората“ не са ощетени. Можеше и по-добре, разбира се. Но не това е темата на разследването.

Икономическото обяснение защо приватизацията е успех, е в теоремата на Коуз: независимо какво е първоначалното разпределение на права (на собственост), ако има върховенство на закона и ако разходите по защита на права са поносими, пазарът и нравите наказват „лошите“ и възнаграждават „добрите“.

Разследването идва в контекста на почти всеобщи политически предпочитания за „повече държавни предприятия“ (според програмата на Комунистическия манифест). По всичко изглежда, че предпочитан е моделът на „РМД“: нещо се одържавява, за да се прехвърли за управление в частни ръце или в публично-частно партньорство, при което публичното поема разходите, а частното – ползите.

* Ограбването на турците през 1950-те и през 1984-1989 г., също описани и анализирани от Румен Аврамов в „Икономика на възродителния процес“.

** В края на този месец Комисията по досиетата ще представи около 200 такива доклада, повечето от тях посветени на положението в отделни предприятия и отрасли.

____________________

Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

  • 16x9 Image

    Красен Станчев

    Красен Станчев е основател на Института за пазарна икономика. Народен представител във Великото народно събрание (1990-1991), член на Съвета за икономическа политика към президента (1996 - 2001) и доцент в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Управител на КС2 ЕООД.

Facebook форум

Най-ново видео

Как да обясним коронавируса на децата
please wait

No media source currently available

0:00 0:01:37 0:00
XS
SM
MD
LG