Тя е от поколението жени, които научиха какво е социална изолация много преди нас. Преди повече от 15 години е започнала да работи като „баданте“, което на италиански означава домашна помощничка на възрастни хора. Оттогава живее в Пиза, Италия. Говорих с нея през 2008-2009 г., когато изследвах живота на жените баданте, пристигнали в Италия от Северозападна България. Говорихме и сега - в разгара на пандемията.
„За коронавируса, ако беше дошъл по-рано, щеше да ми обърка много нещата –финансово, но сега не ме е страх. Уча се на търпение и си чета моите книги“, казва Теменужка Петрова, една жена на 74 от Монтана.
Преди години разказът беше различен - тогава ми разказваше как е преживяла българската финансова криза от 1995-1996 година:
„Ако аз не бях със здрава психика, можех и да откача. Че много хора си отидоха по тая причина в България. Умряха много хора, не се оправиха с промяната. Не можаха да намерят къде да работят, за да намерят пари, за да се прехранват. В моя блок умряха тези по-лабилните хора, с по-нисък доход. Отидоха си тези, които бяха сами в семействата…Аз успях да оцелея само заради това, че имах допълнителни доходи от учениците. Ако нямах тези ученици, и аз нямаше да оцелея. Или требваше да ходя да прося...
Стигна се дотам, че една сутрин аз имах само три лева в портмонето си. А заплата ще дават след една седмица. Няма от кой да вземеш пари назаем, защото всичките са на едно дередже. Няма пари.“
Така започна първият ни разговор с Теменужка Петрова в Пиза през 2009 г. Тя е напуснала Монтана след икономическата криза от 1996. По това време започва масовата временна миграция на средната класа, която търси работа в чужбина. След тежкия физически труд в Кипър и Гърция, на хоризонта се появява Италия с професията „баданте“ - грижа за възрастни хора в дома им. Това изглежда лесно и привлекателно и бързо завладява масово жени на средна и пенсионна възраст от България.
Но това, което тогава никоя от тях не взима сериозно, е психическото натоварване, самотата, изолацията между четири стени, както и свързаната с това депресия. Това са нови уроци за повечето жени. Голяма част от българките ги научават и временната работа се превръща в постоянна.
През 2008 и 2009 година изследвах по-задълбочено причините и следствията и разговарях с много жени от Северозападна България, заминали за Италия, за да издържат семействата си.
Теменужка Петрова беше една от жените, които запомних - с дълбочината и откровеността. Била е учителка в гимназията, която аз самата съм завършила. Започнала е работа на 24, при самото основаване на гимназията. Не ми е преподавала, но общото училище вероятно прави разговора ни по-лесен и по-искрен. Разказва ми как е заминала - първо за Италия, а за други страни - като е искала да осигури образование на сина си. По-късно обаче синът й се разболява.
„Синът се излекува благодарение на това, че аз си плащах цялата заплата в България, някъде съм плащала 600–700 евро, а дали не съм плащала и повече, за да си плаща квартирата и като влезе в магазина, да не гледа цената на това, което купува, а дали е по неговата диета. И за лекарствата му, които е получил…Преди това пък две години пак пращах цялата заплата, за да си върнем заемите в България, а тук съм живяла с по 50 евро само. На месец.“
Сега, десет години по-късно, когато разговоряме, това е история. Синът й е здрав в България и вече се справя сам. Съпругът й е починал. Теменужка наема квартири под наем в Пиза, които предоставя след това на търсещите работа. Самата тя не работи вече като „баданте“, а извършва домакински услуги и чистене по домовете. Говорим в разгара на пандемията, но тя е напълно спокойна и се чувства у дома си.
„Аз се чувствам в Италия все едно, че съм в България - само че е друг град, а не е Монтана. Приятно ми е тука. Животът е по-добре уреден... Вечер можеш да закъснееш на улицата и нищо няма да ти се случи. Спокойно е.
Откакто живея в Италия се промениха много неща. Първо остарях тук. Запознах се с една страна, която ми хареса много. Старите сгради бяха оцелели през вековете. Разхождах се с часове по средновековните улици. Манталитетът на хората е различен от нашия. Движейки се по улиците, някои италианци си пеят, други си подсвиркват, трети тананикат песни и никой не се притеснява от минаващите покрай него. Може би всичко това ти дава спокойствие. А щом имаш работа и пари, всичко става по-лесно. Аз може би имах късмет. Без работа не съм оставала“.
Една от големите промени за нея, е че се е освободила от страха и се е научила да рискува и защитава правата си.
„Тука ми харесва [това], че ако някъде не ти хареса работата, можеш да я смениш. В България гориш от страх да не те махнат, че като те махнат, нема къде да идеш на работа… Че аз колко работи смених тук. Докато си намеря нещо, което мен ме устройва…“
Другата голяма промяна е в представата за възраст. На 74 тя изобщо не се чувства стара. В България не е така.
„Когато казвах в България, че помагам или правя компания на възрастни жени, хората се споглеждаха, а аз понякога дори не се досещах защо. За мен са възрастни, ако са след 90.“
„Аз тук видях, че хората умеят да живеят и се грижат повече за себе си. Нещо се подсетих, че и аз мога да се погрижа за мен си. Не само да съществувам. Защото в България, бих казала, че само съществувах. Нищо друго. Това е промяната, която виждам за себе си. Сетих се например, че като влизам във възраст, мога да си взема и крем за лицето. Е, малко късно, щото некои бръчки си ги имам вече…“
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
