Връзки за достъпност

Извънредни новини

"Линейката така и не дойде". Журналистката, която описа своя COVID-19


Любов Чижова

Авторката е журналистка в руската редакция на Радио Свобода. Тя описва лечението на COVID-19 в едно московско предградие така, както го е преживяла тя самата.

Епидемията COVID-19 едва се задаваше, когато казах на едни приятели, че по-добре да не се разболявам, защото медицината от предградията (аз живея в Нахабино, а това е на 15 километра от околовръстното на Москва) няма да се справи с това. При нас няма образцови показни клиники, тукашните лекари нямат и представа с какво си имат работа, а пък аз самата със сигурност няма да успея да се вредя за компютърна томография, която определя поражението на белите дробове с почти 100-процентова точност.

В Нахабино например няма нито един скенер, а за всичките 50 000 жители има само една поликлиника. Накратко, нямах намерение да се разболявам, работех от вкъщи и рядко излизах до магазина, като винаги слагах маска и ръкавици.

За съжаление, мъжът ми беше принуден да ходи на работа и най-вероятно съм хванала инфекцията точно от него. За щастие нито той, нито дъщеря ни се разболяха или поне не развиха симптоми на COVID-19.

На мен ми стана лошо на 20 април. Качих температура, появи се и една противна суха кашлица. Викнах лекар от поликлиниката и дойде едно съмсем младо момиче без маска и ръкавици, което ми каза, че всички опитни лекари са си взели болничен.

Тя ми преслуша дробовете, каза, че всичко е наред и че диагнозата ми е остра респираторна вирусна инфекция, и ми предписа азитромицин (това е по-евтиният вариант на сумамед, който, доколкото разбирам, сега се предписва на всички).

Свикнала съм да слушам лекарите, дори и когато са толкова млади, така че започнах да взимам лекарствата, но ми ставаше все по-зле. Температурата не спираше да се покачва, кашлицата се усилваше, повръщаше ми се, цялото тяло ме болеше. Загубих обоняние. Очите ми се зачервиха и ме боляха, сънувах кошмари (оказа се, че тревожността, депресията и нарушеният сън също са част от тази болест).

Понеже бях изчела какви ли не истории за хора, преборили коронавируса, аз през цялото това време се опитвах да намеря скенер близо до Нахабино. Където и да звънях, имаха свободни часове чак за след три седмици, а и цените очаквано се бяха повишили. Както обикновено, извадих късмет - в съседния град Истра някой си беше отменил часа. Докторът, който ми предаде резултатите от скенера, каза, че трябва веднага да вляза в болница. Скенерът беше показал висока вероятност за COVID-19, като белите ми дробове бяха увредени съответно 10 и 15 %. По-късно, когато отново си направих скенер, се оказа, че са увредени вече 25% от дробовете.

По съвет на лекаря звъннах в моята поликлиника. Оттам се уплашиха, казаха, че не могат с нищо да ми помогнат и че трябва да викна линейка. Имах температура 38.5, пневмония и почти потвърден COVID-19, но линейката така и не дойде.

Разбирам, че сигурно не съм била най-тежко боледуващата, но поне да бяха казали направо: "Не ви се полага спешна помощ!" Но те направиха обратното: обещаха, че ще дойдат, звъннаха ми няколко пъти, помолиха ме да си събера нещата, които искам да взема, даже ми казваха в коя болница ще ме откарат (тя е на 115 км. от Москва). Аз бях готова да отида където и да ми кажат.

Но никой не дойде да ме вземе. Първо казваха, че имат твърде много обаждания и ще стигнат до мен в рамките на денонощие. 20 часа след като им се бях обадила, получих СМС, че няма да дойдат. Звънях им по телефона, звънях и на обявените горещи линии, исках да разбера защо няма да ми се прати кола и какво да правя нататък. Но не получих нито един внятен отговор. А едно момче от горещата линия за Подмосковието честно си призна: "Не знам какво трябва да правите и никой не знае".

През цялото това време бях в контакт с мои приятели в социалните мрежи. Консултираха ме чудесни лекари - мои познати и познати на мои познати. Казваха ми, че най-важното е да сваля температурата под 38 градуса, но тя вече беше стигнала до 40 и нищо не успяваше да я смъкне.

А, да, на 28 април дойде още една млада госпожица от поликлиниката, но този път със защитен костюм, предписа ми амоксиклав и ми даде болничен. Антибиотиците не помогнаха, нищо не се подобряваше. Признавам си, че малко се уплаших и много се ядосах. Някои твърдяха, че е по-добре да се лекувам сама вкъщи. Но аз пък, кой знае защо, не исках да попълвам статистиката на онези хора, дето били над 40, нямали никакви хронични заболявания, пък те взели, че умрели от коронавируса.

Накратко, най-накрая все пак стигнах до болницата. Това стана само защото умея да постигам поставени цели. Прескачам детайлите, но все пак ще кажа, че нямаше да успея без приятелите ми - стари и нови. На 28 април вечерта най-после влязох в областната болница в Одинцово и с мен се зае доктор Александър Литвинов - един истински професионалист, уверен и компетентен човек, само че тъжен и изморен. Той обеща непременно да ме излекува.

Прекарах в болницата почти 10 дни. През това време ми вливаха антибиотици, даваха ми хапчета против малария и против гъбички, както и лекарства против съсирване на кръвта. Високата температура остана още пет дни, много ме боляха главата и стомахът, кашлицата ставаше все по-силна, продължавах да сънувам кошмари.

На 30 април ми направиха тест за коронавирус, който се оказа отрицателен. Следващият тест ми направиха на 6 май, но още не са ми казали какъв е резултатът. Докторът веднага ми беше казал, че тестовете не го интересуват особено, понеже клиничната картина и резултатите от скенера потвърждават, че имам COVID-19.

В болницата изобщо не беше зле - редовно чистеха и храната беше съвсем приемлива. Напълно съсипаните от работа сестри намираха време за някоя ободряваща дума.

По-леко ми стана на шестия ден. Взеха ми кръв и казаха, че скоро ще ме изпишат. И ето че на 8 май си тръгнах за вкъщи.

Диагнозата ми - COVID-19 - така и не е идентифицирана. Докторът ми каза, че аз все още съм болна, но вече не мога никого да заразя. Кашлицата ми почти премина, обажда се само нощем. Температурата за пръв път от 20 дни е под 37 градуса.

Мъжът ми и дъщеря ми са на отчет в поликлиниката като контактни лица. И на тях им направиха тестове, но още не се знае какви са резултатите. Трябва да останем под карантина 2 седмици. Аз трябва още месец да взимам какви ли не хапчета, включително и такива за раздразнения от други хапчета стомах. След това ще отида пак на скенер и ще търся пулмолог, за да разбера дали мога да си възстановя белите дробове.

Сега ще ме попитате: "Каква е поуката от всичко това?" Ами няма поука. Всеки оцелява, както може. И отдавна е така. Най-удивителното е, че руската медицина още не е предала Богу дух, въпреки всички старания на чиновниците. Все още има грамотни лекари в тази страна, независимо от ниските заплати и нечовешкото натоварване. Медицинските сестри пускат шеги и се усмихват със сетни сили.

Не знам колко време ще успеят да издържат така.

Facebook форум

Най-ново видео

Новини като хората. Емисия на Свободна Европа
please wait

No media source currently available

0:00 0:03:01 0:00
XS
SM
MD
LG