Връзки за достъпност

Извънредни новини

"Бяхме тръгнали да разбием стената". Борис Христов и самотният път


Борис Христов

През 2014 г. Българският хелзинкски комитет награждава хората, протестирали през 2013 г. срещу назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Членът на журито Марин Бодаков е подканен да каже няколко думи преди да връчи наградата, но бързо се отказва от приказки. Вместо това чете стихотворение на Борис Христов: Бяхме тръгнали да разбием стената / и на площада да изгорим като слама, / но в една дупка изгубих моя приятел, / а след него и другите – двама по двама. (…)

Разбира се, това стихотворение не е писано за никакви протестиращи от наши дни, то е дете на далечната 1979 г. Но съдбата му е да бъде актуално за всеки обществен порив да се противодейства на някаква несправедливост в последвалите 40 години. Пък и далеч не е единствената творба на този автор с толкова дълъг живот.

Борис Христов е поет, който живее отшелнически в село Лещен. Днес е на 74 години. Няма да го видите да дава интервюта или да коментира обществени процеси, или поне няма да е често. Вместо него говорят стиховете, които издава, и хората, които пишат за тези стихове. Говорят вместо него и наградите – миналата седмица дойде новината, че на 7 юли Борис Христов ще получи Вазовата награда за цялостно творчество.

Той невинаги е бил отшелник. Завършил е българска филология във Велико Търново и е работил като учител и журналист. Дебютът му в литературата е през 1975 г., когато с още двама автори се появява в сборника "Трима млади поети". Две години по-късно издава първата си самостоятелна стихосбирка "Вечерен тромпет". И макар изданието да е съвсем легално, търсенето надминава многократно предлагането – стиховете на Христов се печатат на машина под индиго и се разпространяват из училищата, сякаш става дума за някаква забранена поезия.

"Вечерен тромпет" претърпява и второ издание през 1979 г. "в тираж от 3200 бройки, нещо немислимо за дебютна стихосбирка по това време", пише в наши дни изследователят на българската литература Пламен Дойнов, за когото Христов е "некоронованият властелин" на българската поезия в края на 70-те и началото на 80-те години.

Той е на върха на славата, когато издава стихосбирката "Честен кръст" (1982) и романа "Бащата на яйцето" (1987), по който Анри Кулев по-късно снима едноименния филм. След падането на режима Христов издава поне още 8 книги със стихове и проза, но прави това вече от Лещен, където живее със семейството си. За него са писани книги и дипломни работи, провеждани са кръгли маси за творчеството му.

През 2010 г. той отказва ордена "Кирил и Методий" Първа степен, като обяснява в писмо до тогавашното правителство, че това противоречи на неговото "решение от времето далеч преди промените в България – да не приема държавни отличия, независимо от това коя политическа сила управлява страната".

Христов приема други награди - Наградата за хуманитаристика „Богдан Богданов“, в памет на проф. Богдан Богданов, присъдена от НБУ. Наградата има парично изражение, но той я дава като стипендия на студент от университета.

Отскоро Борис Христов е и в програмата по литература за 12-и клас. Списъкът с признания може да бъде продължен, но надали го интересува. Поне такова впечатление е оставил у читателите си. Но ето какво би оценил със сигурност – препечатването на онова стихотворение, в което всяко борбено поколение успява да се огледа. Ето го цялото:

Пак ще живея - една ръка ако имам,
и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.
Пак ще се топля с листото през зимата
и от листа ще си правя сандалите...

Бяхме тръгнали да разбием стената
и на площада да изгорим като слама,
но в една дупка изгубих моя приятел,
а след него и другите - двама по двама.

Без да мисля тогава, че дойдох да живея,
аз затворих очи, за да нямам свидетели -
и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,
докато не покапа кръв от ръцете ми.

И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида -
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш - няма кой да го види.

Последната моя надежда тогава издишах
и сам си отрязах крилата наболи -
какво е човекът, щом малката мишка
може спокойно да мине отдолу!..

Но свършва живота, ще прекипи като сода -
всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: "Аз викам."

Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
"Това е стена!" И нищо друго.

Facebook форум

Най-ново видео

Какво става с колекцията на Васил Божков
please wait

No media source currently available

0:00 0:15:06 0:00
XS
SM
MD
LG