Връзки за достъпност

Извънредни новини

България и представата за расата. Как една книга обяснява различията през 19 век


Стефан Дечев

„Никой не знае какви са били лицата на дядо Адам и баба Евва: черни или бели, жълти или червени, навъсени или весели, високи или ниски, или среден ръст“.*

Това, драги читателю, не е листовка от протестите в САЩ, които се прочуха с мотото „Животът на черните има значение“. Не е и откъс от брошурка, свързана с левия либерализъм или културния марксизъм. Не са и инструкции по постмодерна политическа коректност.

Това е откъс от тринадесетата страница на една възрожденска книжка на Рашко Блъсков, излязла през 1864 г. Тя говори за различните раси така, както говорят площадите по света днес. Този текст не идва на празно място, а е резултат от религиозния хуманизъм и научните достижения от епохата на Просвещението насам.

Две думи за понятието раса

Съвременната наука е също категорична, че „расите“ не трябва да се разглеждат като нещо, което действително съществува на света. Това са единствено перспективи, през които хората гледат на него.

„Расата“ е идеология, схема на познание и начин, по който се наблюдава, говори и поставят мисловни рамки на определени претенции. „Расата“ може да бъде и тенденция да се представят за вечни и неизменни определени човешки качества, да се поставя ударение върху „кръвните връзки“. „Расата“ е начин хората да бъдат разделяни, да бъдат поставени в определени йерархии на базата на подбрани предварително белези (реални или приписани) за да се очертават граници и извършват класификации, чрез което да се легитимира социално изключване и неравенство.

Расизъм има навсякъде, където има възгледи, че хората са различни защото представят постоянни биологични типове; където има увереност в йерархиите и наследствеността; където тези йерархии и наследственост се използват за обяснение на социални и културни проблеми.

Европа и Библията, Просвещението и след него

Тези съвременни възгледи обаче имат своите корени още в Просвещението и 19 век. Добре известно е, че както религията, така и светската наука застъпват представите за единството на човешкия род, но също и за различния му произход.

Налице са две големи традиции на мисълта. Едната говори за един единствен произход на човечеството. Другата – за множество генеалогии. Според Библията всички пътища могат да ни заведат единствено до езика на Адам. Светото писание представя Ной като прародител на цялото човечество. Неслучайно още в края на 19 в. Ернест Ренан обръща внимание на обстоятелството, че с неговия предполагаемо универсален и абсолютен характер християнството подкопава идеята за расата и расовото генетично деление.

Библейската легенда има и своя научна версия. Поне още през 1775 г. германският физиолог и анатом Йохан Фридрих Блуменбах (1752-1840) защитава идеята за единство на човешкия вид. Според него физическите характеристики не определят психологията и характера на хората. Изрично той настоява, че „черните“ принадлежат изцяло към човешкото семейство. Просто човешката раса е "забравила" своето първоначално единство.

Тези му идеи бързо намират място в „Увод във всеобщата история“ на германския историк Август Шльоцер (1735-1809), издаден на немски език още през 1777 г. След Блуменбах и лекарят Джеймс К. Причард (1786-1848), който е и и физически антрополог, обявява единството на човека и общата вътрешна природа на всички хора на земята. И германският естественик и географ Александър Хумболт (1769-1859) възприема идеята за единство на човешкия вид и отхвърля предпоставките за някакво съществуване на висши и нисши „раси“.

Няма никакви основания да се говори за „чисти раси“


В рамките на това схващане германският лекар и физиолог Рудолф Вирхов (1821-1902) също достига до заключението, че няма „чисти раси“, а само смесици от морфологични типове. Според него представите за наличие на „предци“ и за някакъв „расов произход“ са погрешни и неточни. Ето защо той изразява открито своята враждебност към теорията за древната „германска“ или „арийска раса“. Заедно с немския естественик Ернст Хекел (1834-1919) всички те предупреждават човечеството, че няма никакви основания да се говори за „чисти раси“. И че различията между човешките същества са повече културни, отколкото физически.

19 век. България и представата за расите

Учебникът, с който започна този текст, показва, че разгледаните горе просвещенски и следпросвещенски идеи достигат и до българите най-късно в средата на 19 в. Те могат да се намерят и в един от възрожденските учебници. Става дума за преведен на български език „Увод във всеобщата история“ на Август Шльоцер от 1777 г., за който говорихме по-горе. В България книгата става известна през 30-те години на 19 в., тъй като Юрий Венелин говори за нея в своите писания.

Преди години важността на този учебник беше представена убедително от Десислава Лилова. Преводът е бил дело на отец Атанасий Чолаков през 1851 г. През 1864 г. се появява и втори превод на Рашко Блъсков. Изумително е колко рано този своеобразен учебник по нещо, което спокойно можем да наречем днес „мултикултурализъм“ и „политическа коректност“ навлиза в „българските възрожденски училища“ и „българското възрожденско образование“.

Книгата на Авг. Шльоцер има ясни послания за естественото равенство между всички хора; за щастието от съществуването на гражданско общество; за ценността на образованието в живота на хората; за безмислието на нетолерантността към различните.

Атанасий Чолаков уверява читателите „по християнски“, че ползата от тази книжка ще е „голема“. Ценността на книгата се вижда в това, че тя започва не с историята за племената, които вече са се разделили и са създали свои държави, а от „предисторията на человеческия род“. Заедно с това Чолаков е усетил, че докато другите общи истории обръщат внимание главно на разликите между хората, историята на Шльоцер се занимава с приликите между тях, поради което наистина педагогиката й притежава качеството универсалност.

В текста пише: „Погледни тука, приятелю мой, на тия като живи Кадра (образи), които са сущи синове и дщери Адамови; които са твои братя и сестри, братовчеди и роднини“*. На читателя са представени парижка графиня; жена от Камчатка с тамошна носия; хотентот от нос Добра надежда; жителка на Огнена земя; Исак Нютон, Негово превъзходителство Манджу.

Читателят или ученикът е накаран да търси приликата между хора с различен цвят на кожата, от различни етноси и с различен социален статус. В българския превод Шльоцер пита още през далечната 1851 г.: „Дядо Адаме, дали са всички тия твои синове и дали нема между них някои да са приведени? Как са могли да произлязат от тебе толко разнообразни внуци и внучета? Как могли да произлязат в истото семейство едни лица черни като смола, а други бели като сняг, глави умни и глупави, и заврзоци, горделиви и нехари“.

Не става дума за „друг род человечески“, а за „исти род человечески“


Германският историк бърза да предупреди, че това е неправилно чудене и разсъждение. Не става дума за „друг род человечески“, а за „исти род человечески“. На читателя е обяснено с категоричност: „Всички тия человеци, които гледаш прости и неотрадни, такива са сущо, каквото си и ти.“

Първото правило е, че няма, не съществуват „приведени“ деца в голямото човешко семейство. Някои деца Адамови са „черни“, други не са, но това не се отразява на техните наследствени права. Дядото е един и всички са негови „внучета“.

Труд и образование

Във втория превод от 1864 г. Рашко Блъсков е още по-директен във внушенията си към читателя: „Кажи ми сега ти, белий, миловидний, разумний и обичний Европейче, отде си тъй бял?“ *

На този въпрос са дадени и преки отговори: „Различието, дето виждаме между народити да такъва стъпен, человек би помислил, че това не са хора създадени еднакво по Божиа образ и прилика, както казва свято писание. Но що да речем кога и просвещеннити Европейци са били някога такива, каквито са днес жителите на Нова Голанда и другаде.“*

И тук чрез Рашко Блъсков логиката на Шльоцер и антропологическата наука стига до възрожденските българи. Просветеният не е бил винаги просветен, дивакът не е бил винаги дивак. Те могат и да си разменят местата в хода на човешката история. Днешните „просвещенни народи“ не са паднали от небето, те са станали такива след много усилия, труд и образование. Шльоцер определено внушава, че състоянието на цивилизация не е вродено и биологически зададено, а е резултат от труд, възпитание и образование. Нужна е грамотност, писано слово, наука, образование, просвещение.

Българите като всички „дядо Адамови внуци“

През Чолаков и Блъсков децата научават от Шльоцер, че българите са просто част от човешкия род.

В всички человеци без исключение има разум и свободна воля


„И така, Немците, Руссите, Болгарете, Сербите и други имат помежду си еднаква душа и еднакво тяло, имат еднакви помежду си отношения, но они така сущо тези свойства имат заедно с Негрите в Гвинея, с Ирокезите при река Онтарио, с Калмиките на Алтея, с Карликите на Ава и прочее. Вси тия народи приличат си едни на други толко, чтото не може ся забележи между них такова различие, което ся забележва между животните. Никой Анатомик до днес още не е испитано да найде ни един таков белег, който совершенно да различава человеческите племена едно от друго. В всички человеци без исключение има разум и свободна воля, ако и да ся не намира еднакво желание, еднакви наклонности, ако и в различни степени, които прочее зависят от образованието на умат, най-после всички умеят да говорят и много или малко да мислят.“*

Чолаков прибавя през 1851 г. няколко думи към оригинала на Шльоцер за да вкара българите в логиката на „человеческия род“. Мъчителните техни колебания и самосъжаления за непринадлежност към „просветена Европа“ са решени бързо, щом приемат Шльоцеровата и научна логика, защото европейците сами по себе си са също хора като африканците, калмиците и ирокезите, и всички те са все „дядо Адамови внуци“.

Детето, учило през 50-те и 60-те години на 19 в. във възрожденските български школа в Османската империя знае, следвайки учебника на Шльоцер – родословното ни дърво започва от „дядо Адам“, когото никой не е виждал и следователно не е известно как той изглежда. Уроци обаче знаем, че както се научават, така е възможно един ден да бъдат и забравени.

* Във всички цитати от исторически документи е запазен правописът.

** Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

  • 16x9 Image

    Стефан Дечев

    Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Специалист е и автор на множество изследвания в полето на модерната и съвременна българска история и историография. Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.

Facebook форум

XS
SM
MD
LG