Извършеното преди 135 години в Пловдив на 6 септември 1885 г. Съединение на Княжество България с османската автономна област Източна Румелия е освен всичко друго и победа на българския княз Александър I и част от българската политическа класа на север и юг от Балкана над една задкулисна власт. През последните години тя контролира политическия живот както в Княжеството, така и в Източна Румелия.
През 1884 г. в автономната област задкулисната власт позволява да се използва от опозиционната русофилска Народна партия лозунгът за Съединение с Княжеството, за което щяла да помогне само Русия, без да предвижда неговото осъществяване след това на практика. Но пък това помага за отстраняване от власт на своенравния и неизпълняващ волята на задкулисието източнорумелийски генерал-губернатор Алеко Богориди и заменянето му с досегашния негов главен секретар Гаврил Кръстевич, удобен на задкулисието.
Нещо повече, поради демагогското издигане на лозунга за Съединение с помощта на Русия, близката до Богориди управляваща Либерална партия в Източна Румелия (наричана от противниците си „казионна“) губи от Народната партия и предстоящите избори за попълване състава на тамошното Областно събрание.
Непредвидената коалиция
Само че с кампанията за никога невъзнамеряваното на практика Съединение от 1884 г. „духът от бутилката“ е вече пуснат. Ето защо и задаващият се на хоризонта първоначално таен съюз на Захари Стоянов и неговите приятели от Комитета за Съединението (БТЦРК) с княз Александър I предстои да обърка сериозно плановете на Задкулисието.
За пръв път след началото на 1883 г. случващото се на политическото поле излиза извън сценария му. Князът и част от политическите активисти на север и юг от Балкана успяват за малко да се освободят от хватката. Прекрасно осъзнал още в края на 1884 г., че задкулисието е пожертвало стоенето му на българския престол, князът вижда политическото си оцеляване единствено през подкрепата на популярното, макар и трудно осъществимо за „здравия разум“ Съединение. Ето защо на 6 септември 1885 г. то е реално провъзгласено, а дни след това той ще влезе, съпровден от Втори конен шуменски полк в Пловдив като княз на двете Българии.
Някои премълчавани разделения
Една задкулисна власт обаче винаги се грижи да има свои опори, които да имат какво да загубят заедно с нея и сгромолясването на нейния сценарий. Затова и тези нейни опори с желание обикновено се обявяват в защита на статуквото и се противопоставят на всяка промяна - „преврат“, „революция“, „пронунциаменто“. Ето защо са налице определено и противници на случващото се. Поради това още с вземане на властта от дейците на Съединението представителят на старата власт Михаил Греков е задържан първоначално за няколко часа.
Въпреки желанието за по-широка представителност на образуваното Временно правителство в Пловдив, видни членове на свалената от власт русофилска Народна партия - Иван Ст. Гешов, Михаил Маджаров и Стефан С. Бобчев - не са поканени за участие в него. Добре известно е, че те, заедно с вече споменатия Греков, разглеждат току-що осъщественото Съединение като дело на „зломислени хора.“ Затова не е изненада, че новата власт нарежда и на отпътувалите от София за Пловдив цанковисти русофили Антон Франгя и д-р Стоян Данев да се върнат обратно в княжеската столица.
Отрицателната позиция на Русия още повече дава кураж на бившите румелийски директори и цанковистите русофили в Княжеството.
Оповестената на 9 септември, три дни след акта на Съединението, официална отрицателна позиция на Русия и последвалото изтегляне на руския военен министър и руските офицери от българската армия още повече дават кураж на бившите румелийски директори и цанковистите русофили в Княжеството. Те започват да пръскат слухове за скорошно възстановяване на „старото положение“ съгласно нарушения Берлински договор. От своя страна, Временното правителство в Пловдив ожесточено настоява представителите на старата власт С.С. Бобчев и М. Маджаров да бъдат интернирани в град Елена. Ревностни партизани на новата власт в Пловдив карат Константин Величков, Данаил К. Попов и други „лъжесъединисти“ от 1884 г., подлежащи на мобилизация, да товарят на гарата каси с патрони.
На 24 септември М. Греков е повторно арестуван в Карлово.
Апокалипсис за задкулисието
По този начин Съединението довежда до сериозно разединение сред българския политически елит. Точно то обикновено остава скрито в немалка част от историческата литература, а още повече по време на официалните тържества и празници през последните двадесетина години.
Това разединение дава възможност на Задкулисието да търси своя реванш от княза и дейците на Съединението. Предстои цанковистите в Княжество България и бившите членове на свалената от власт Народна партия в Източна Румелия да представят установената на 6 септември 1885 г. власт като най-отблъскващата в едва ли не цялата българска история. Те сипят обвинения към княз Александър I, че, приемайки извършеното Съединение, не се е съобразил с Търновската конституция, която изрично изисква съгласието на едно Велико народно събрание, за да стане държавният глава управител на „друга държава“, на „чужда земя“. Представят го дори като „подчинен валия на една провинция от турската империя“.
Заедно с това случилото се след 6 септември се описва като унизително „присъединение“ на Източна Румелия към България, а Тракия се разглежда като „завладяна“ и „покорена“ страна.
На 5 април 1886 г. във вестника на свалените от власт източнорумелийски директори четем: „Както нашите бащи и деди са предавали нам страшните спомени за кърджалийските времена, така и ний, съвременниците на векът на свободата, ще разказваме за дълги години невероятните злодеяния, които ни слетяха – от собствените наши братя!“.
Появяват се и открити опити да се стимулира и някакъв регионален патриотизъм, насочен срещу Северна България и София.
Появяват се и открити опити да се стимулира и някакъв регионален патриотизъм, насочен срещу Северна България и София. Съвсем неслучайно цанковистите се обръщат към населението на доскорошната „автономия“, като го наричат „румелийци“, описвайки извършените през последните месеци над тях „нечувани и неимоверни престъпления и злодеяния.“
Хората на падналата от власт русофилска Народна партия пък противопоставят пренебрежително и иронично Тракия на „шопите“ и „Шопландия“.
"Руска военна окупация"
И така – Съединението сложи край на две задкулисни Задунайски губернии на север и на юг от Балкана. Ето защо политическото разделение и противопоставяне доведе и до преврата на 9 август 1886 г. и отстраняването на неудобния за задкулисната власт княз Александър I от българския трон.
След последвалия го контрапреврат, оглавен от тогавашния председател на Народното събрание Стефан Стамболов, той ще застане начело на регентство в страната, докато се намери княз за овакантения престол.
Южнобългарската русофилска емиграция от своя страна по-късно ще настоява и за руска военна окупация срещу омразното Стамболово регентство.
Емигриралите в Цариград бивши румелийски „лъжесъединисти“ М. Маджаров, С.С. Бобчев, Данаил Юруков, д-р Георги Хаканов, Д. К.Попов и др. ще изпратят на 4 декември 1886 г. мемоар до Високата порта, с който открито ще настояват Османската империя да окупира България и да свали от власт регентството на Стамболов. В края на февруари 1887 г. и Др. Цанков в мемоар, връчен на великия везир, ще настоява за енергични мерки от страна на турското правителство за разрешаване на кризата, имайки предвид окупиране на България от османската армия. Южнобългарската русофилска емиграция от своя страна по-късно ще настоява и за руска военна окупация срещу омразното Стамболово регентство.
През цялото време издаваният в Румъния емигрантски русофилски в. „Девети Август“ клейми невъздържано датата 6 септември и Съединението, извършени без съгласието на Русия, смятайки ги за източник на всички злини, сполетели българското общество през последната повече от година.
,Дори упорито съобразявайки се с Берлинския договор, вестникът говори за „България“, от една страна, и „Източна Румелия“, от друга, като употребява дори и понятието „румелийци“ вместо „тракийци“. Във възвание на емигриралите в Румъния русофили към българския народ от 10 януари 1887 г. четем: „Братя българи, тежки, ужасни времена преживява България от 15 месеца насам. Разсипа се хубавото ни отечество. От най-свободен народ, какъвто бяхме преди 6 септември 1885 г., обърнахме се на черни роби под тиранията на един чужденец-авантюрист и на наши неколцина изверги; земята ни се разкъса, вместо да се съедини; сиромашията и голотията ни налетяха; хиляди челяди се покриха с черно; тъмниците се препълниха с жертви …. Братя, скоро ще чуете зова на отечеството, което ще поиска от вас да грабнете оръжие, за да браните не вече границите и честта му, а да спасите съществуванието му. Долу тираните на България! Смърт на английските слуги! Да живее България свободна и славянска.“
Струваше ли си?
Но истинската борба срещу едно Задкулисие не минава без плащане на сериозна сметка, доколкото се засягат нечии сериозни интереси. Това личи и по последиците и платената „сметка“, за да имаме „Съединена България“.
Тук трябва да сложим жертвите по време на Сръбско-българската война от 1885 г., жертвите и от двете страни на кървавите политически борби през 1886-87 г., разделянето окончателно на княз Александър с престола през август 1886 г., последвалата смъртна присъда на Коста Паница, убийствата на Христо Белчев и д-р Георги Вълкович, най-сетне убийството на самия Стамболов, от чиято смърт се навършиха наскоро 125 години.
Струваше ли си, би попитал някой.
Зависи дали приемаме днешната „Съединена България“ като ценност, без която не можем. Тук само ще припомним, че организиралият Съединението БТЦРК първоначално се подвизава с различни имена, сред които „Македонски комитет“, „Българо-македонски революционен комитет“, „Тайний революционен комитет“, „Таен централен българо-македонски комитет“, „Тайний революционен македонский комитет“. Един от няколкото основатели на комитета през февруари 1885 г., роденият във Велес Спиро Костов успява да привлече през следващите месеци в работата му Андрей Ляпчев от Ресен, Пере Тошев от Прилеп, Христо Татарчев от Ресен, Петър Кушев от Велес, Никола Генадиев от Битоля, все ученици от Пловдивската гимназия. Едва през април 1885 г. организацията вече е наречена БТЦРК.
Но ако участието на толкова македонци за нас е съвсем естествено, то едва ли изглежда толкова естествено от днешна перспектива на днешните жители на Ресен, Прилеп, Битоля или Велес. Дългите години живот в различен формат и институционална рамка, различният исторически опит след толкова десетилетия и столетие вече са изградили други хора, с друга чувствителност и друга идентичност. Всъщност, точно това искат да предотвратят дейците по Съединението през 1885 г. и затова се опълчват на Задкулисието и не се интересуват готова ли е Русия да го подкрепи или не.
Било ли е възможно да се създадат „тракийци“ или „румелийци“ през следващите години? А защо не?
Всъщност, първите стъпки вече са направени. Дори и М. Греков пише в спомените си как хората от Народната партия в Източна Румелия изглежда не са гледали на самостоятелното съществуване на областта като нещо, дето ще е просто от ден до пладне. Ето защо и започват да строят нова сграда на Областното събрание в Пловдив, като съвсем преднамерено се стремят тя да е по-импозантна и да съперничи на тази на княжеското Народно събрание в София.
Докъде щеще да ни доведе този първоначален сепаратизъм и видимо зараждащо се специфично тракийско или румелийско чувство и самочувствие, днес, може би, ни е малко трудно да знаем със сигурност. Но не го знаем благодарение на 6 септември 1885 г., на княз Александър I, на Захари Стоянов и неговите съратници, на Стефан Стамболов.
Днешният българин, 135 години по-късно, дори не се замисля над подобни струващи му се вече нелепи въпроси с „ако“. Защото е имало и такава дата - 6 септември 1885 г.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
