Връзки за достъпност

Извънредни новини

От учебника по история до скандиранията "Турци сте"


Навярно всички помним как името на предмета „История“ в училище беше променено на „История и цивилизация“. Този ход илюстрира подхода на Министерството на образованието и науката (МОН) към управлението на образованието въобще – когато нещо не работи, то получава ново название. Няколко години по-късно беше предприета нова промяна – учениците вече учат „История и цивилизации“: единственото число на „цивилизация“ е заменено с множествено.

Цивилизацията до днес е сред нееднозначно определимите понятия в науката. Едно обаче е сигурно - етимологията. Става дума за термин, произтичащ от латинската дума за гражданин – civis. Изглежда, че базовата посока на цивилизацията – това е гражданството. Ето защо историята, съчетана с цивилизация, би следвало да бъде повече от набор от изредени факти – модел, до който популярно се свежда историята.

Новият учебен предмет навярно трябваше да възсъздаде смисъла в разказа за миналото, давайки отговор на важния въпрос за какво ни е ценен опитът на обществото и поради какво следва да учим история изобщо. Именно: за да проумеем културно-историческата дълбочина на гражданството, да си представим важността на ценностите му, проследявайки усилията, чрез които те са изковани, как им е придаден обществен знак, за да бъдат накрая внедрени съвсем не безпроблемно в живота на обществата.

Дотук в учебниците за политическия избор като гражданско право не става дума.

Учебният предмет не стори нищо от това. Една от формите, чрез които гражданската воля получава заявка, са изборите. Дотук в учебниците за политическия избор като гражданско право не става дума. Няма го същностният разказ за преобръщането на представата за суверенитета и източниците му. Липсва ключовото обяснение за новата история, мислена през битката за избирателни права.

Първо – за радикалното скъсване с идеите на поданството и замяната им с гражданство, второ – за електоралните права на различните групи население и постепенното отпадане на ограниченията пред реализацията им. Нито дума и за хуманистичния патос на тази бавна еволюция: признанието на всеобщо изборно право е сигурен сигнал, че равноправието е разпознато като наистина универсална ценност. Изглежда, че идеите за йерархия в рамките на човешкия род, в която едни имат повече права, а други – по-малко или само задължения, не определят посоките на обществено развитие. Как се достига до идеята гражданите да избират, а не – да се примиряват с поредния монарх? – Учебникът мълчи.

Няма и дума за несъгласие

Няма и дума за гражданските механизми за изразяване на несъгласие с управлението на вече избрани политици. Често пъти медиите озвучават мнения на експерти, според които всяка власт, която е избрана легално, има право да изпълни мандата си. Нито дума за това, че електоралният процес фиксира моментната снимка на обществените нагласи, използвайки дадена методология, която никога не е нито безспорна, нито отразява напълно волята на гражданството като суверен.

Учебникът пропуска да сподели дори дума за практиките на гражданско неподчинение, а епизодите, в които борбите са разказани като неизбежно средство за реализация на дадена обществена кауза, представят протеста не като граждански инструмент за влияние върху властта, а в юнашко-фолклорната стилистика „на нож срещу поробителя“.

Макар лексиката, гравитираща около „робството“, да е премахната, нейните смисли остават и тъкмо това е блендата, през която се мисли всяка политическа опозиция - неприемливата власт е обличана в стереотипите на етническата другост, ето защо премахването ѝ води до установяването на „наше“ управление. Възраждането все още плува в облика на монументалното клише, чиято метафора са паметниците на брадати, мустакати мъже с пушки, които гледат сърдито изпод всякога гъстите си вежди.

Демократичните виждания на възрожденците са представени сякаш по задължение.

Демократичните виждания на възрожденците са представени сякаш по задължение, а контекстът на битки, задължителни саможертви и тирани заличава напълно патоса на епохата, насочен към демонтаж на деспотичния режим и замяната му с такъв, в който ще владее равноправие без дискриминация по народностен, верски или друг белег. Дори републиканските възгледи на Любен Каравелов са подповърхностно присвоени като български и антитурски, бидейки представени на фона на площадно-лозунговото представяне на демокрацията като постижима само чрез „национална революция“ (вж. учебника за 11. клас на Мутафчиева, Косев, Грънчаров и др., с. 156).

В един от учебниците по новия предмет – „История и цивилизация“, на идеите за държано управление през Възраждането е отделен цял урок (учебник за 11. клас на Йордан Андреев, Елена Стателова, Тодор Мишев и др., с. 235-240). Носещото понятие в изложението е това за свободата, а оттук до етническото антитурско тълкуване крачката е съвсем къса. Политическият антиосмански рефлекс като бунт срещу системата липсва, за да се открои другото клише, според което проблемът на възрожденския българин са „турците“ – лексика, която преднамерено изравнява съвременните турци и османския управленски режим от втората половина на XIX век. Стратегия, която в голяма степен създава символен капитал, който партиите от т. нар. националистически спектър лесно присвояват като електорално представяне.

Премълчаните протести и стачки

Изключението, което потвърждава правилото, са няколкото изречения относно университетската криза от началото на 1907 г., когато на откриването на Народния театър князът е освиркан от присъстващите студенти като сигнал за несъгласие с политиката на назначеното малко повече от 3 месеца по-рано правителство на Димитър Петков. И в този случай гражданската енергия бива интерпретирана в контекста на фигурата на Фердинанд, който е описан като властолюбив (вж. учебника на Васил Гюзелев, Райна Гаврилова, Мария Радева и др, с. 202) и обидчив (с. 206) монарх с уклон към нарушаване на законите, който „не познавал българската действителност“ (с. 201) – реторика, която добре се сглобява с клишето за алчния чужденец, поставящ под жизнена заплаха народа и неговите „народни“ богатства, втъкнат в популярната сиромахомилска образност на Паисиевите „прости орачи и копачи“.

На 18 юни 1906 г. в България избухва първата масова стачка. Около 1000 служители на пернишките въгледобивни мини отказват да работят заради ужасните условия на труд – нередовно изплащане на заплатите, трудов ден, който често пъти продължава 12 часа, остаряла и зле поддържана техника, която заплашва здравето на мнозина. За първи път е издигнато искането за 8-часов работен ден. Днес го имаме за даденост, а една от причините за това е мълчанието на читанката.

Нищо не знаем и за втората пернишка стачка. На 1 юли 1919 г. близо 7 хиляди служители прекратяват работа с искания за подобряване на изхранването, за работно облекло, нормални битови условия в работническите общежития, редовно изплащане на заработените възнаграждения. Протестът трае само ден – управата на минното предприятие приема исканията на стачкуващите и още на следващия ден отношенията им са регулирани с подписването на двустранен документ.

Край София е взривен дори железопътен мост – една от първите прояви на стачен терор.

В учебника липсва и разказът за голямата транспортна стачка от края на 1919 и началото на 1920 г. Участват служители на железниците, пощите и телеграфите, наброяващи около 25 хиляди души. Край София е взривен дори железопътен мост – една от първите прояви на стачен терор като форма на привличане на внимание и усилие за демонстрация на втвърден тон в диалога с управляващото правителство на Стамболийски.

През лятото на 1931 г. в ямболското текстилно предприятие „Тунджа“ около 850 работници отказват да влязат в трудовите си роли, протестирайки срещу лошите условия, ниските надници и нерегулярното им изплащане. Местната полиция реагира със сила – за първи път стачен протест завършва с убити и ранени. В отговор на полицейските репресии на митинг се вдигат над 4 хиляди души в Ямбол – удивителна синергия между професионална и гражданска кауза, за която място в учебната книга също няма. Няма ли „гърци“ или „турци“, няма причина да го разказваме.

Годината вече е 1940-а, протестът е организиран от тютюноработниците. Инициират я работниците от Пловдив – столицата на тютюна в България по това време. Присъединяват се техни колеги от фабриките в Асеновград, Дупница, Кърджали – пример за кауза, подкрепена едновременно в няколко населени места и отстоявана със сходни средства. Мероприятието завършва с успех и надниците на служителите в тютюневата индустрия са увеличени с 15%.

На 7 септември 1944 г. властта отново използва сила срещу съединените стачни сили на миньорите от Перник и машинистите от местното локомотивно депо. Убити са 6-ма души, а ранени – 13 души.

Учебникът не знае нищо и за следващата стачка на служителите в тютюневия отрасъл, разгърнала се през 1953 г. – първото неподчинение на работничеството след смъртта на Сталин в Източна Европа, което прераства в истински бунт. Подготовката на събитията започва на 20 април – знакова дата, свързана с Априлското въстание и пукването на първата пушка в Копривщица, а избухва на 3 май – само два дни след Деня на труда. Събират се над 5000 работници, а правителството се вижда принудено да изпрати лично министъра на индустрията Антон Югов, опитен като министър на вътрешните работи по-рано и в прилагането на силови методи срещу непокорни съграждани. Речта му е освиркана от множеството, а срещу протестиращите се стоварва силата на Народната милиция. Според различни данни стачката завършва без жертви, с трима или с деветима убити.

Изглежда, че протестите, макар и непрепоръчителни, не са отменени дори в контекста на тоталитарния режим, установен през септември 1944 г. в България. Този извод би могъл да послужи като отговор на ширещата се апатия по въпросите на гражданството – поредна неусвоена възможност от учебника да покаже, че история може да се изучава и в цивилизационен формат.

Само в един от учебникарските разкази (вж. учебник за 10. клас на Искра Баева, Евгения Калинова, П. Ангелов, Пл. Митев и др., с. 316) присъства едно изречение за протеста на Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев през есента на 1968 г. За младежите, лежали в затвора за разпространяване на позиви срещу насилието в Чехословакия от лятото на 1968 г. е предвидена една снимка и няколко десетки букви, разположени извън основния текст на учебника.

Само срещу „чуждите“

Като цяло в българските читанки по история (и цивилизация, цивилизации) информацията за легалните и нелегалните форми на граждански натиск е повърхностна, сякаш с цел просто да я има, но да не послужи никому. От учебника научаваме, че българинът протестира само срещу „чуждите“. И всякога – с оръжие. Той е безмерно храбър и свободолюбив. Нищо, че тринадесет века го насилват през век – както е изпял поетът Недялко Йорданов.

Няма идейни противници, а екзистенциални врагове, които трябва да бъдат унищожени до крак. Византийци, турци, алчни комшии, коварни Велики сили, агресори-комунисти, богати американци и евреи, готови да купят България – всички те се надпреварват да насилват, а народните маси пъшкат в разкъсващо страдание, но оцеляват. Този болезнен разказ създава травмирани хора, които днес протестират срещу корумпираните си управляващи с лозунги като „Турци сте!“ и „Еничари“ в неспособност да отправят реално политическо послание, издържано в режима на потенциалния диалог и „общото благо“.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

Facebook форум

Най-ново видео

Мария Бакалова в "Борат - 2". Новини като хората
please wait

No media source currently available

0:00 0:03:49 0:00
XS
SM
MD
LG