Връзки за достъпност

Извънредни новини

Паисий, Вазов и преписването като ценност


В началото на декември стана ясно, че учениците от столичното 5. Основно училище, носещо името на Иван Вазов, са преписали на ръка романа му „Под игото“, а уникалната книга в един екземпляр са подарили на кмета на столицата Йорданка Фандъкова.

Преди малко повече от 7 години бе оповестено, че „Под игото“ са преписали и деветокласници от СОУ „Иван Вазов“ в Мездра. Идеята е била на класната им Павлина Левичкова. Ръкописът е подарен на музея на Вазов в Сопот.

Защо да го правят?

Логично възниква въпросът какъв е замисълът в това да бъде преписвана книга, чийто литературен живот преминава изцяло в епохата след Гутенберг. Kое налага връщането на отношението към книгата към един културен модел, присъщ на Средните векове?

„История славянобългарска“ е завършена през 1762 г. През XVIII и целия XIX век текстът има малко над двадесет преписа и малко над 40 преправки. Не един и два преписа се намират в чужбина, много от преправките видоизменят текста значимо, а някои изобщо подминават името на Паисий Хиляндарски.

На този фон само ръкописните версии на Паисиевия текст, създадени след 2000 г., са близо 40. Намират се в София, Перник, с. Кралев дол (Пернишко), Дупница, Благоевград, Банско, Етрополе, Самоков, Троян, Плевен, Козлодуй, Велико Търново, Велики Преслав, Смолян, Силистра, Поликраище, Габрово, Елена, Добрич, Шумен и др. Над 10 от тях са преписани от ученици в български училища в чужбина – Атина, Виена, Мадрид, Хатива, Лондон, Чикаго, Шарлът и др.

Подражание на Паисий

Идеята за преписване на „История славянобългарска“ от ученици в чуждестранни български училища се оказва нарочен проект с автор г-жа Петя Цанева. Зад него застават тогавашният министър на финансите Симеон Дянков, Националният дарителски фонд „13 века България“, Държавната агенция за българите в чужбина, МОН, Институтът за български език „Любомир Андрейчин“ – БАН.

Преписването като свръхценност е обект на всеобщо съгласие

Преписването като свръхценност е обект на всеобщо съгласие – подкрепят го министри, държавни институции, академията на науките.

„История славянобългарска“ е преписвана и като туристическа атракция – за това ми сподели колега, съучаствал със студентите си в подобно мероприятие, когато посетили увеселителен комплекс с исторически профил преди няколко години.

Преписваме, подражавайки на Паисий, залагаме на повторението, което поражда и стабилизира опростени представи за миналото и за света въобще, изковани по идеологически причини, а не – на креативното начало и на създаването на ново съдържание. Клишето, подправено с емоцията на национализма, основан на представите за дълбоките травми и шеметното величие на някогашното, лесно се превръща в „свещена крава“ и води до безкрайно възпроизвеждане на вече утвърденото без мисъл за нов прочит на познатото или съвършено нов продукт, резултат от работата на ума.

Отговорът, който дължи образователната система

До днес образователната система не е дала никакъв отговор на въпроса защо копираме престижните образци, защо зазубряме и начина, по който някой е определил, че трябва да бъдат възприемани, а не стимулираме мисловните движения и откривателството.

Преди дни попаднах на филм, който, наред с многото очаквани сюжетни ходове и съвсем стандартната си естетика, ще остане в съзнанието ми с едно: учителят по литература постави за задача учениците да определят художествено произведение с една-единствена дума, и да се аргументират. Дали тъкмо този тип провокации не липсват на българското образование, заровило глава като щраус в пясъците на навичното? Дали, поставяйки акцент върху бляскавото минало, не забравяме приличното настояще? – Наблюдение, което се верифицира през примера на българчетата в чужбина, които преписват Паисий, а не четат Георги Господинов и Милен Русков.

Важна е не съвременната култура, а овехтялата представа за българското

За тях важна е не съвременната българска култура, а овехтялата представа за българското като консервирано в някогашното, като антика, изскочила направо от Средните векове, мислено в ключовете на възторжения национализъм тип заря-проверка.

Пак за преписването, но вече като за измама

В практиката ми на учител, макар и не твърде дълга, съм имал не една и две срещи с опити за преписване от страна на ученици. През първия срок на 2017-2018 г. моя ученичка в девети клас съзря свой съученик, който преписваше на контролно. Издаде го с неприкрито и съвсем автентично възмущение, а голяма част от класа видимо му съчувстваше. По всичко личеше, че мнозинството спонтанно огледаха себе си в лицето на преписващия, ето защо го привидяха като жертва.

Момичето беше учило в чужбина, а на родителската среща в края на учебния срок родителите ѝ ми обясниха неловко, че там, където са живели, опитите за подобни измами в училище са окачествени негативно и практически никой не си позволява да ги прави. У нас – напротив – целта оправдава средствата, поради което преписването е приемливо, стига да води до повишен резултат и да не бъде хванато и санкционирано.

Същата учебна година колега-учителка, преподаваща математика, изпрати в групата на класа във фейсбук сканиран текст от книга на историческо изследване с ясното намерение учениците да препишат различни зони от него. Стъписването ми дойде не от ученическия тарикатлък, а от факта, че колегата не отрече, че е предоставила източник, който да бъде тъкмо преписан, а не преразказан, преосмислен или използван заедно с други текстове в опит за критично представяне на гледни точки.

Преписват и учени със забележимо публично присъствие. През 2018 г. професорът-езиковед и преводач Владко Мурдаров бе обвинен в плагиатство за четвърти път. На 10 май 2019 г. съдебният експерт Иван Попов прави извода, че е „налице припокриване, и то на еднакви места, на микро-структурно ниво, що се отнася до правописа и типографията“ между преводите на Мурдаров и тези, издадени по-рано от други преводачи.

Пак за преписването, но вече като за стратегия за успех

По всичко личи, че преписването не е само практика на единение с авторитетните предци и докосване до митичния „Златен век“ на миналото, а и стратегия за успех чрез присвояване на чужд труд.

Подобен случай намери разрешение, макар и половинчато, само преди седмица, когато научно жури отхвърли кандидатурата за доцент на телевизионен журналист. Един от членовете на журито каза, че става дума за retweet plagiarism – така се нарича случай, в който авторът цитира заглавието на определен източник, "но написаното от него е много сходно по думи, строеж на изреченията и граматични форми на оригиналното съдържание.“

По всичко личи, че товарът на миналото като основен фактор, оформящ настоящето, и взирането в образците му, вървят ръка за ръка.

Провалът днес отваря вратата на миналото като терен за масова психотерапия, а излизането от там става все по-мъчно. Изглежда, че тъкмо това е една от причините за блокираната мисловна динамика, а оттам – за зациклящото гражданско съзнание, за икономиката на изпълнителството с ниска придадена стойност и за културата на имитацията, които завземат все повече от споделеното пространство, наречено общество. В тези условия няма нищо чудно, че политическото поле се оказва все повече заграбено от партии с агресивни послания, залагащи на омразата и насъскването на цели социални групи една срещу друга.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

  • 16x9 Image

    Димитър Атанасов

    Димитър Атанасов е завършил история в Софийския университет, специализирал е в Сърбия, Гърция, Албания, Косово и Русия. Изнасял е лекции в СУ, ЮЗУ и НБУ. Автор на изследвания в областта на балканската история и на употребите и злоупотребите с разказите за миналото. Понастоящем работи в Института за етнология и фолклористика с етнографски музей - БАН.

Facebook форум

Най-ново видео

"Отново можем да дишаме"
please wait

No media source currently available

0:00 0:01:43 0:00
XS
SM
MD
LG