Шарл дьо Гол - генералът, който беше полковник

Както Айфеловата кула се извисява над Париж, така и длъгнестата фигура на Шарл дьо Гол доминира Франция през ХХ век. Французите го смятат за втория си най-велик син след Карл Велики.

Шарл Андре Жозеф Мари дьо Гол е от семейство на ревностни католици. През 1870 баща му се бие срещу Прусия, а през 1886 се жени за дъщеря на фабрикант с френска, шотландска, ирландска, немска и фламандска кръв. Шарл е буйно дете, отгледано с любов и дисциплина. Възпитан е в дух на патриотизъм, който понякога избива в национализъм. Чете отрано едрите букви в историческите албуми на баща си, от огромната му колекция оловни войници се запалва по военното дело и таи желание за реванш спрямо Германия.

На 10 учи литература, история и философия в йезуитски колеж и се влюбва в поезията. На 17 е бакалавър, но иска военна кариера и през 1909 е в академия Сен-Сир. Шарл е близо два метра, с голям нос, но е самоуверен и не се засяга от закачки. Влиза 119-ти по успех, а излиза 13-ти, с анотация: „Истински военен”.

Втори лейтенант Дьо Гол служи при полковник Филип Петен – френски герой от Първата световна война, френски позор от Втората световна война. Първата война не спестява на Дьо Гол нито едно удоволствие - ранен е в крака, после в ръката. При Вердюн е под тежък артилерийски острел, издържа газова атака и влиза в ръкопашен бой. Намушкан е с щик в бедрото, мислят го за мъртъв, не го измъкват и попада в плен. За три години прави пет неуспешни опита за бягство.

След войната е с френска военна мисия в Полша и се бие с болшевиките. Там Дьо Гол вижда как в ерата на картечниците конната армия на Будьони няма шанс и става фен на новите технологии.

Обратно в родината, той си търси жена - вече жадува собствен дом. В Париж момичетата са твърде разкрепостени за него, но роднина му урежда среща с Ивон Вандру, красавица с дълги коси, сиво-сини очи, ревностна католичка. Срещат се в Големия дворец и Шарл я кани на армейски бал. Той затъва в любов до уши, а тя казва на родителите си: „Ще се омъжа само за него”.

Сватбата е в Нотр-Дам дьо Кале, меденият месец е в Италия, Ивон ражда син, а Шарл преподава история в Сен-Сир. През 1924 завършва Висшата военна школа и издава „Раздор в лагера на врага”, в която пише, че военните трябва да се подчиняват на правителството. Това не се харесва на генералитета, както и книгата му от 1934 „За професионалната армия”. В нея Дьо Гол критикува френската отбранителна стратегия и линията „Мажино“, като настоява в центъра да са танковите войски и авиацията.

За разлика от френските, немските военни и лично Хитлер четат книгата и черпят идеи.

В предвоенните години Дьо Гол командва танков полк в Саар и изпълнява длъжността бригаден генерал. Но войната започва, не успяват да му сложи реалните генералски пагони и той остава вечният полковник, когото все пак наричат „мон женерал”. Когато е назначен за заместник-министър на войната, вече е късно, френската армия е разбита, а британците се изтеглят.

Петен сключва примирие, Париж пада, а на 18 юни по Би Би Си Дьо Гол прави обръщение, в което призовава за създаване на френската съпротива. „Франция загуби сражението, но не е загубила войната“, казва той. Силни думи, но тогава никой не подозира, че зад тях стои и присъщата на Дьо Гол мегаломания.

Представете си - той е никой, Франция е победена, Виши сътрудничи с немците, французи се бият срещу съюзниците, а този тип настоява Чърчил и Рузвелт не само да плащат сметките на съпротивата, а и да не накърнят крехките френски чувства. Още на първата среща Рузвелт гледа изумен от това нахалство.

През Втората световна война Шарл дьо Гол се превръща от войник в политик. Той оглавява правителството в изгнание, речите му звучат по Би Би Си, а поддръжката във Франция расте, нищо че и леви, и десни го мразят. Дьо Гол трудно се налага и сред съюзниците, поведението му, оценено от Чърчил като „патриотична арогантност”, е изтъкано от подозрителност и мания за величие.

През 1943 в Северна Африка Дьо Гол създава единен Френски комитет за национално освобождение. Два дни преди десанта в Нормандия, Чърчил иска от него да призове французите за сътрудничество, но той е бесен и отказва по ред причини. В скандала Дьо Гол нарича Чърчил „гангстер”, а Чърчил заплашва да го сложи в окови.

След десанта в Нормандия, за съюзниците падането на Париж е второстепенна, но за Дьо Гол - основна цел. Приятелят му Айзенхауър разрешава натам да тръгне танковата дивизия на генерал Льоклерк, Париж е освободен, а Дьо Гол произнася реч: „Париж е смутен, Париж е разбит, Париж е измъчен - но Париж е освободен!“

Дьо Гол е начело на коалиционно правителство на националното съгласие и – с помощ от англо-саксонците и въпреки нежеланието на Сталин - Франция получава статут на съюзническа държава, има окупационна зона в Германия и е сред петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН.

След парламентарните избори през 1945, Дьо Гол пак е избран за премиер, но подава оставка. Оттегля се да пише и да чака своето време. Дочаква го през 1958. Четвъртата република е пред крах, на път е да загуби Алжир, който дори не е колония, а част от Франция. Положението е нетърпимо, Дьо Гол пак изглежда като спасител и е поканен да вземе властта.

Той получава извънредни пълномощия за 6 месеца, а в новата конституция залага промени по колониалния въпрос и засилени правомощия на президента. Двата президентски мандата, които следват, са време на икономически възход, Франция става ядрена държава, установява връзки с Източния блок и Китай, опитва да е лидер в Европейската икономическа общност (ЕИО), предтечата на Европейския съюз.

Но налице са и типичните за Дьо Гол противоречия, особено в отношенията с англо-саксонците. През 1965 той иска САЩ да му заменят със злато милиарди долари. Те го правят, но и други държави застават на опашката, а това проваля златното покритие на долара. През 1966 Дьо Гол изважда Франция от командването на НАТО и гони главната квартира на алианса от Париж. Два пъти блокира британското членство в ЕИО, а в Канада заявява официална подкрепа за сепаратистите от Квебек.

Противоречията се трупат, през 1968 в Париж избухват студентски бунтове, Дьо Гол подава оставка и се оттегля в семейното имение, а през 1970 умира от аневризъм. Погребението е скромно, но, щом тялото му е положено в земята, удря камбаната на църквата Нотр Дам. А после и всички останали църковни камбани на Франция.