Казва се „скандалът „Уотъргейт“, но не винаги е сигурно, че знаем какво стои зад това. Беше нещо, свързано с подслушване в Америка, това е ясно. Станало е отдавна и вече е толкова известно, че на много скандали в България се слага по едно "-гейт" накрая - за да звучат и те като най-големия скандал в света.
Ето малко история.
Голямата сграда
„Уотъргейт“ е име на огромен хотелски, офисен и апартаментен комплекс във Вашингтон. Името съдържа думата вода (water) и думата порта или шлюз (gate) заради реката, до която се намира – Потомак. Някога на това място е имало популярно кафене със същото име.
През 1960 г. италианска компания купува мястото с размер 40 хил. кв. м. и завършва напълно строителството през 1969.
Появата на „Уотъргейт“ е събитие за Вашингтон, защото това е първата постройка в столицата със смесено предназначение – „град в града“, както казват тогава. Има апартаментна част, хотелска част, офиси, магазини и услуги за всичко необходимо, конгресни зали, водоскоци, парк.
Политическият скандал е наречен на името на този комплекс, защото действието в него се развива в една малка негова част – на шестия етаж от офисна сграда. В годините хората погрешно започват да твърдят, че скандалът се е развил в хотела.
Две партии в предизборна кампания
През 1972 г. САЩ се готвят за избори през есента. Най-убедителният кандидат е Ричард Никсън от Републиканската партия, който се готви за втори мандат.
Демократическата партия наема шестия етаж от офисна сграда в комплекса „Уотъргейт“, който използва за своя щаб-квартира в подготовката на изборите. На 17 юни 1972 г. офисът на демократите е разбит, а петима души са арестувани на местопрестъплението.
Те са хванати с фотографско оборудване, което са носили със себе си, и с кабели и техника, способна да осигури подслушване на помещенията и на телефоните. Едва по-късно става ясно, че те са идвали не за да поставят „бръмбарите“, а за да ги сменят.
Датата 17 юни 1972 г. по-късно влиза в учебниците като „рожден ден“ на скандала „Уотъргейт“, но истината е, че истинските му размери се разплитат буквално с години.
В началото пресата установява „само“ това, че един от петимата взломаджии е работил някога за ЦРУ, а към момента е на заплата като координатор по сигурността към щаба на републиканците.
Разследващите органи пък установяват, че друг от петимата е получил пари от щаба на републиканците. Малко по малко става ясно, че всичките са свързани пряко или косвено с Републиканската партия.
Търси се пряко доказателство, че влизането в щаба на демократите е било поръчано от другия политически лагер.
Това поражда въпроса за „липсващото звено“ в цялата история – може ли да се намери пряко доказателство, че влизането в щаба на демократите е било поръчано от другия политически лагер. И че той е част от цялостна стратегия по проследяване на опонента, а не просто еднократен и случаен акт на хора, свързани с републиканците. И че всичко това е станало организирано.
Отговорите на тези въпроси намира пресата в лицето на журналистите Боб Удуърд и Карл Бърнстайн от „Вашингтон пост“. Но разкритията им месеци наред са подценявани от колегията.
Въпреки публикациите и все по-обезпокояващите факти, че става дума за организирана дейност с участието на самия президент, предизборната кампания, в голямата си част, протича на фона на съвсем други скандали, не на този. Кампанията на Никсън така и не успява сериозно да пострада. Той е преизбран.
Разследване, което не свършва с присъдата
Преките извършители се признават за виновни и са осъдени на 30 януари 1973 г. Прието е да се смята, че истинската част от разплитането на историята тогава започва, а не свършва. Започва разследване в сенатска комисия. Започват да говорят самите осъдени. Разследването стига до извода, че в „Уотъргейт“ са замесени хора от най-близкото обкръжение на Никсън. Това води до уволненията им.
Възниква анонимен източник на „Вашингтон пост“, наречен „Дълбокото гърло“. Името му е опазвано от журналистите цели 31 години. Чак през 2005 г. става ясно, че това е служителят на ФБР Марк Фелт, подавал тайно информация за хода на разследването. До края на живота на Фелт тогава остават 5 години, а президентът Никсън е покойник от вече 11 години.
През май 1973 г. се появяват и показания на съветници на Никсън, в които се твърди, че президентът тайно записва всеки разговор, който провежда в Овалния кабинет. Те казват, че в тези записи може да се чуе какво е знаел Никсън за „Уотъргейт“.
Президентът преминава към уволнения на хората, които искат да довършат разследването или ги принуждава сами да напуснат. През октомври 1973 г. постовете си губят специалният прокурор по делото, министърът на правосъдието (който е и главен прокурор на страната) и неговият заместник.
След дълга битка, в която Белият дом първо отказва да предостави записите, а после предава само някои от тях, записите са предоставени с решение на Върховния съд в края на юли 1974 г. От тях става ясно, че президентът лично е наредил и одобрил плащане към взломаджиите, за да си мълчат.
Ключовият запис обаче е друг. В него съветник на Никсън казва на президента, че ФБР не е под контрол, а се е насочило „в посока, в която не искаме“.
Дългата поредица от разкрития съвпада с процедурата по импийчмънт на президента. Преди завършването му Ричард Никсън подава оставка. Това става на 8 август 1974 г. – повече от две години след разкрития взлом и след почти ежедневната работа по един и същи въпрос от страна на репортери, съдии и прокурори.
