"Достойно ест" да се казваш Одисеас Елитис

"Достойно ест", когато си гръцки поет, да се наричаш Одисеас Елитис. Той получава Нобеловата награда за литература през 1979, но това е човешки знак за величие – а самата му поезия е истинското доказателство за неговото безсмъртие и го представя най-добре пред Светата троица - Бог, Човек и Дух вселенски.

„Отварям устата си и ликува морето,/отнася словата ми в пещерите си тъмни/и на малките тюлени ги прошепва/нощем, когато човешките горести плачат”.

Така започва една песен от „Страсти”, втората част от поемата на Елитис „Достойно ест”, за която му бе присъдена Нобеловата награда. А ето и как свършва тя: „Ръждясва желязото, аз века му наказвам -/че в мен са изпробвани остриета безчетни./ Теменужките и нарцисите само/в нож превръщам, достойния нож на героите.// Разголвам гърдите си, ветровете се развързват,/помитат руините и порочните духове/и от облаците тежки се очиства/Земната шир - и открива Блажени ливади”.

А после идват прекрасните острови, конете от камъни и спокойните амфори, идва морето на Гърция, небето над Гърция, светът, в който Троянската война още гърми и Одисей още плува с черните кораби, светът, в който хората още говорят с боговете като с хора, а боговете се реят с крилати сандали между небето и земята - доказателство, че безкрайността може да съществува дори на шепа място.

Целият свят е само куп суров материал, с който човекът извайва живота. Нещо такова е веруюто на Елитис, ако се съди по Нобеловата му реч през 1979. „Правилно е човек да внася в изкуството онова, което му диктуват личният опит и добродетелите на езика. Не говоря за естествената способност да схващаш предметите с всички подробности, а за метафоричната. Начинът, по който боравят с материята скулпторите от цикладския период, ясно показва това. И начинът, по който иконописците във Византия внушават „божественото” чрез чистия цвят. Вярвам, че всяка висока поезия опитва да постигне подобна проникновена и едновременно преобразуваща намеса в действителността”.

Тази реч сякаш е опит поетът да събере цялото слънце в жълтъка на едно яйце. И още: „Ето защо е необходима прозрачността – да различаваме възлите върху нишката, опъната между вековете, която помага да се държим с изправена глава на земята. От Хераклит до Платон и от Платон до Исус различаваме тези „възли“, те под различна форма стигат до наши дни и ни казват приблизително все същото: че в този свят се съдържа и с елементите на този свят се пресътворява другият…..на който имаме право, но който, поради собствената си некадърност, не сме заслужили”.

Ако от думите наистина болеше, то след последното изречение човечеството трябва да крещи от болка. Но не крещи, не е толкова глупаво човечеството, че да иска бързо да разбере защо не е достатъчно умно.

И все пак - човечеството носи и чудото на надеждата. „Ако поезията предоставя някакво уверение, и то в убого време, то е именно това: че, въпреки всичко, нашата съдба е в собствените ни ръце” – казва поетът Одисеас Елитис.

В интервю на късни години той, роден Одисеас Алепуделис, си спомня историята на своя псевдоним: „Думите с „епсилон” и „ламбда” винаги са имали върху мен особен ефект. Дали защото така започва Елас, Гърция, дали заради „елпида”, надежда, а може би заради Елени, жената, в която бях влюбен или заради „елефтерия”, свобода. Но взех да мисля, че и моят псевдоним трябва да е с Ел - така стигнах до Елитис”.

Това става през 1935, Одисеас е на 24 и в списание „Неа грамата” на Сеферис излиза първата му публикация. Минава много време и последните две книги на Одисеас Елитис – „На запад от мъката” и „Градината с илюзиите”, излизат през 1995, месец преди инфарктът да отнесе 84-годишния поет и да го прати в рая на поезията, наречен реалност.

„Сънища сънища дойдоха/На рождения ден на жасмините/Нощи и нощи в белите/
Безсъници на лебедите//Прохладата се ражда в листата/Както в безкрайното небе/Звездното самосъзнание.”

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.