Връзки за достъпност

Извънредни новини

Между 3 март, 6 и 22 септември. Кой трябва да бъде националният празник


Наскоро отмина 24-тото отбелязване на Деня на Съединението от 1998 г. насам. Тези дни предстои да отпразнуваме за 24-ти път и Деня на Независимостта – 22 септември. Национален празник на България обаче продължава да е 3 март. Той е обявен за такъв с указ на председателя на Държавния съвет Петър Младенов от 27 февруари 1990 г. Има и решение на последното комунистическо Народно събрание от 5 март 1990 г.

През последните години по такива поводи се повдига въпросът кой да бъде националния празник на България? Тази година, на 3 март, писателката Теодора Димова, макар и плахо, предложи националният празник да бъде именно наближаващия Ден на Независимостта. Тя припомни, че дори в манифеста на цар Фердинанд от 22 септември 1908 г. независимостта се разглежда като продължение на случилото се на „19 февруарий 1878 г.“ (3 март по нов стил – бел.ред.).

Една политическа партия пък инициира предложение за организиране на референдум, който да определи коя да е датата на българския национален празник – 6 септември, 22 септември или 24 май, като категорично се противопостави това да продължава да бъде 3 март.

Защо 3 март

Въпреки натрупалите се през годините критики към датата на националния празник, факт е, че датата 19 февруари дълго е била отбелязвана след 1878 г. В началото заедно с 11 май (24 май по нов стил – бел.ред.), „Ден на св. св. Кирил и Методий“, тя е чествана като единствения що-годе по-светски празник в държавата. Всички други са християнски и църковни.

В първите години след 1878 г. 19 февруари се чества като „Ден на сключване на Санстефанский мир“. Дори по време на управлението на министър-председателя Стефан Стамболов (1887-1894), когато дипломатическите отношения между София и Петербург са прекъснати, денят продължава да се отбелязва като „Освобождение на България“. Нерядко се случва открито да се противопоставят „добрият“ Александър II и тогавашният руски цар – „лошият“ Александър III.

В края на XIX и началото на XX век, макар немалка част от българския политически спектър да е твърде резервирана към Русия, на празника се придава още по-голяма тежест. Особено шумни са тържествата през 1902 и 1907 г. По това време страната вече е осеяна с много от днешните паметници. Преминаването през 1916 г. от Юлиански към Григориански календар довежда до промяна в датата на отбелязване – 3 март.

В периода между двете световни войни, когато царска Русия вече не съществува, датата продължава да е важна в българския национален календар. Построява се Паметникът на свободата на връх Св. Никола, открит през 1934 г. от цар Борис III. Дори в годините на Втората световна война, когато България е съюзник с Третия райх, воюващ срещу СССР, датата продължава да се отбелязва, макар и сравнително приглушено.

След идването на БКП на власт, 3 март става обикновен работен ден за десетилетия напред. Отбелязва се единствено стогодишнината през 1978 г. С решение на Юлския пленум на ЦК на БКП от 1987 г. 3 март спира да е обикновен работен ден и отново става официален празник. След промените в края на 1989 г. идва и споменатият указ на Петър Младенов от 1990 г. Тогава 3 март е обявен за национален празник като „Ден на Освобождението на България от османско иго“.

Аргументите срещу 3 март

През годините оттогава насам се натрупаха доста мнения срещу това решение. Мнозина припомнят, че става дума за един предварителен договор, който самата Русия е обявила, че ще бъде преразгледан след това.

Преди години колегата Петко Ст. Петков изтъкна как войната, на практика, свършва с Одринското примирие на 19 януари 1878 г. (31 януари по нов стил – бел.ред.). С него България се създава като автономно княжество, при това в пределите, приети от Цариградската посланическа конференция, като по този начин проектираните през 1876 г. два автономни български вилаета са събрани в едно.

Обикновено най-много се изтъква през годините, че договорът от Сан Стефано е едно временно руско-турско споразумение, без никакво конкретно българско участие.

Друг любим аргумент на противниците на 3 март е обстоятелството, че Санстефанският договор предвижда руска окупация, която да продължи две години. Към това се добавя, че Санстефанска България е само неосъществим мит.

Напоследък се изказват опасения, че датата 3 март утвърждава преклонение пред чужда държава и българския комплекс за малоценност. Не се подминават и определени антиевропейски обертонове при съпоставяне с Берлинския договор.

Не на последно място, всяка година става видимо, че 3 март разделя българите на русофили и русофоби, а националният празник на една държава следва най-вече да обединява нейните граждани.

Избухването на Априлското въстание

Още през 1901 г. студенти от Висшето училище в София противопоставят копката на бъдещия паметник на Цар Освободител пред сградата на Народното събрание на 20 април 1876 г., денят на избухването на Априлското въстание.

В зората на демокрацията, в популярното предаване „Всяка неделя“, с предложение 20 април да бъде обявен за национален празник излезе партизанинът Слави Чакъров. Преди повече от десетилетие споменатият колега Петко Ст. Петков също предложи тази дата.

Това нелишено от основания предложение би наподобило гръцкия национален празник – 25 март, денят в който избухва въстанието през 1821 г. и който съвпада с християнския празник Благовещение

Съединението и Денят на Независимостта

Макар да са спрягани тук и там различни варианти за български национален празник (учредяването на Българската екзархия на 27 февруари 1870 г., приемането на първата българска конституция в Търново на 16 април 1879 г., изборът на първия български княз на 17 април, денят на св. св. Кирил и Методи 24 май) все пак, през годините дните на Съединението и Независимостта най-често се отбелязват по-подходящи за национални празници от 3 март.

За разлика от Освобождението, исторически нито 6 септември, нито 22 септември са били толкова подобаващо отбелязвани, нито пък са имали значението, което им се отдава през последните двайсетина години.

До Балканската война през септември като „неприсъствени дни“ в календара са посочени единствено „8-ий Рождение Пресветая Богородица“ и „14-ий Кръстов-ден“.

В междувоенна България известните „неприсъствени дни“ са Нова Година, Богоявление, Благовещение, Гергьовден, Петровден, Успение Богородично, Димитровден, Рожденият ден на цар Борис III – 30 януари, 3 март, 24 май и 3 октомври – възшествието на цар Борис III.

За разлика от тях, Съединението и Независимостта отсъстват сред празничните дни. Първо, заради ревнивостта на русофилските партии, страдали или свалени след Съединението от власт, било заради невъзможността да се отбелязва независимостта без абдикиралия цар Фердинанд, към когото настроенията след 1918 г. са твърде негативни. Дори Денят на народните будители има далеч по-голяма тежест.

Кой да бъде националния празник

И все пак, всяко поколение има своя перспектива и исторически опит, от който гледа на миналото си. Ето защо съвсем сбито ще се опитам да аргументирам моите чисто лични пристрастия към датата на Съединението.

В немалка степен провъзгласяването на Независимостта е свързано с отваряне на пътя към засилване на властта на цар Фердинанд за сметка на парламента, а постепенно и към националните катастрофи. А и Независимостта е рожба на политика, която се случва в дипломатическите кулоари. Ето защо смятам, че Съединението е далеч по-подходящо като послание.

Макар то да е довело до немалко разединение в българското общество, все пак 6 септември символизира едно самостоятелно българско действие, завършило с краен успех. С него народната воля се противопоставя срещу задкулисната власт, която от няколко години трови българската политика на север и юг от Балкана, спекулирайки и злоупотребявайки с идеята за непокътната Търновска конституция и за Съединение.

В самото Съединение участват и имат роля всички политически и обществени фактори: възкресилият възрожденските традиции Български таен централен революционен комитет (БТЦРК), начело със Захари Стоянов, монархът Александър I, правителството начело с премиера Петко Каравелов, парламентът с председател Стефан Стамболов, успешната дипломация, начело с външния министър Илия Цанов, войската (източнорумелийската милиция начело с Данаил Николаев), четите и най-вече – голямоконарската начело с Продан Тишков-Чардафон.

Не на последно място, актът се утвърждава след успешна война на българската армия и разчита на подкрепата на „европейския образован свят“. Съединението обединява бивши политически противници, за да сложат край на задкулисната власт в българската политика както в Княжеството, така и в Източна Румелия. При цялото това въодушевление и всенародна отдаденост от септември 1885 г. „дипломатическите игри“ около независимостта през 1908 г. донякъде бледнеят.

*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

  • 16x9 Image

    Стефан Дечев

    Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Специалист е и автор на множество изследвания в полето на модерната и съвременна българска история и историография. Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.

Facebook форум

Най-ново видео

Божи. Кучето, което обича да пътува в градски транспорт
please wait

No media source currently available

0:00 0:01:50 0:00
XS
SM
MD
LG