На Жан-Ив Льо Дриан се падна трудната политическа задача да използва най-острия възможен дипломатически език, за да изрази недоволството на Франция от създаването на новия пакт за сигурност между САЩ, Великобритания и Австралия. Френският външен министър нарече случващото се „двуличие, неуважение и сериозен пробив в доверието“. Впоследствие, Париж упражни натиск върху европейските институции в търсене на подкрепа и дори се опита да блокира работата на стартиралия Съвет по търговски и технологични въпроси между ЕС и САЩ. Френската страна дори временно изтегли посланика си от Вашингтон.
От няколко години, подобни случаи на напрежение между Европа и Америка непрекъснато нарастват, особено по време на предишната американска администрация. Като цяло двете страни успяват да намират варианти за успокояване на различията. Нещо повече, даденото в Питсбърг, където се проведе заседание на Съвета, начало на по-задълбочено сътрудничество в нова сфери е знак за важна тенденция.
От икономическото господство през 20 в. към промяната днес
След края на Втората световна война, „старият континент“ не просто намери формула за мирно съжителство, но се оказа в ситуация, в която неговият просперитет и защита са едновременно осигурени в рамките на транс-атлантическото пространство. Стопанското обвързване между Америка и свободната част от Европа не просто възстанови обществата след опустошителната война, но и изгради икономическия гръбнак, който впоследствие задвижи либералната глобализация.
В същото време, Вашингтон осигуряваше „чадър от сигурност“ и пое основната тежест на битката срещу комунизма. Европа бе в комфортната ситуация да постави нова основа на собствените си политически системи и междудържавни отношения, да генерира нарастващо благоденствие и да пести от разходи и изграждане на капацитет за сдържане на съветската заплаха. Това припокриване на просперитет и сигурност продължи и след падането на Берлинската стена, допълнително укрепено от западната доминация на 90-те години на миналия век и разгръщането на либералната глобализация. Но към края на първото десетилетие на новия век нещата започнаха да се разместват.
Стопански, най-значимата промяна бе изтеглянето на гео-икономическата глобална тежест на изток и възхода на Китай. Масивната инвестиционна и търговска експанзия в източна посока постепенно намали относителната важност на останалите европейски партньори. Нещо повече, именно Азия заплени бизнес въображението на компаниите от „стария континент“, а дългосрочните прогнози за устойчив растеж и потребление форсира техните стратегии за присъствие и експанзия там.
Европа не успя да роди еквиваленти на американските техно гиганти и постепенно пое към конфликтен модел на отношения с тях
Икономическият хинтерленд на Централна и Източна Европа сякаш бе вече наситен и повечето играчи възприеха подхода ‘Go East’. Европа не успя да роди еквиваленти на американските техно гиганти и постепенно пое към конфликтен модел на отношения с тях. Континентът не прояви и особен интерес към отвъдокеанския шистов газ и петрол. Транс-атлантическото споразумение за свободна търговия бе замразено и няма перспективи за развитие през идните години като и двете страни имат множество задръжки. Самият американски бизнес, който силно лобираше за влизането на Китай в Световната търговска организация също се пренасочи към Азия и икономическото отдалечаване между САЩ и Европа се задълбочи.
Предизвикателствата пред сигурността на Европа и новият конкурент на САЩ
Разместванията в областта на сигурността, които засягат Европа, са още по-дълбоки. Постепенното разклащане на транс-атлантическата връзка стартира още в мандатите на Барак Обама, премина през още по-проблематична фаза в годините на Доналд Тръмп и несигурно се стабилизира с началото на управлението на сегашния президент Джо Байдън.
Въпросителните тук обаче не са в основата на политическата връзка, а разминаванията в оценките за глобалната среда за сигурност и способностите. Стартиралото „обръщане към Азия“ вече пренасочва вниманието на Вашингтон, а намаляващата вътрешна подкрепа за големи военни операции и присъствие зад граница неизбежно свиват нейния ангажимент в множество ключови за Европа региони като близкия Изток. Африка не предизвиква почти никакъв интерес за американската страна и ако искат стабилност през идните десетилетия, европейците ще трябва да бъдат основния играч там. Превръщането на Китай в системен конкурент е много по-изявено за Вашингтон, отколкото за Брюксел. Европа не може да е от особена полза за останалите западни съюзници и по целия тихо-океански периметър поради отсъствие на капацитет и политическа амбивалентност.
Погледнато отвисоко, Европа е вече в специфична ситуация, в която припокриването на просперитет и сигурност в рамките на транс-атлантическото пространство е нарушено. Това отваря множество сложни политически задачи. Една е предефинирането на стопанските отношения между „стария континент“ и САЩ в отсъствието на реалистична опция за ново споразумение за свободна търговия, продължаващи спорове по отношение на техно гигантите, ограниченията и на двата пазари при предлагането на услуги и други въпросителни.
В същото време, те ще трябва да намерят и някакво съвместяване на интересите в Азия, и най-вече Китай, където не могат да си позволят да играят един срещу друг. Нужен е и нов modus operandi по отношение на „зеления преход“.
Второ предизвикателство е в областта на сигурността и отбраната. Сдържането на Русия е продължаващ императив и ангажимент за двете страни, но отвъд тази тема има най-различни разминавания. Балансът на финансовия ангажимент в НАТО е най-очевидният, но не и най-важният. Далеч по-съществени са намирането на пресечни точки в отношението спрямо Пекин, баланс на ангажиментите и сътрудничеството в близкия Изток и индо-тихоокеанския регион, Арктика, кибер сигурността, тероризма и други. Брюксел ще очаква и известна американска подкрепа в Африка.
Началото на новите отношения
Почти по правило, Европа осмисля политическата реалност през кризи, на които е принудена да реагира. Затова и на мнозина е толкова трудно да видят по-дълбоките основания на връхлитащите я сътресения. Осигуряването на нейния просперитет и сигурност в рамките на транс-атлантическата общност в продължение на десетилетия я завари неподготвена за случващите се глобални размествания. Все повече от рисковете не могат да бъдат адресирани през институции като НАТО, за все повече от тях ще се изискат собствени политически и военни действия със собствен ресурс и способности.
Експортният модел на растеж е все повече под въпрос
Експортният модел на растеж е все повече под въпрос
Европа толерираше инвестиционната и търговска асиметрия с Китай десетилетия наред, но сега тя вече се обърна срещу нея и ще е принудена да реагира. Експортният модел на растеж е все повече под въпрос. Най-често срещаният политически отговор на тази нова ситуация е идеята за „стратегически суверенитет“, следвана от по-радикалния вариант за Европа като отделен център, позициониран срещу Китай и САЩ.
Отвъд шумните декларации, за него няма нито политически консенсус, нито реална финансова и институционална готовност. Всъщност сме свидетели на началото на неравномерното, но неизбежно преосноваване на американско-европейските отношения. И срещата в Питсбърг бе част от точно този процес.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
