Връзки за достъпност

Извънредни новини

Новите широки коалиции срещу партийно-персоналните режими


Владимир Шопов

На 10 юли 1987 г. във Варшава се случва нещо неочаквано. Над 50 членове на клубовете на католическите интелектуалци се срещат с представители на политбюро и централния комитет на комунистическата партия. Водени от проф. Анджей Стелмаховски, те призовават за бърза либерализация на страната, включително на свобода на сдружаване и възможност за създаване на профсъюзи.

Председателят на варшавските католически интелектуалци настоява по време на петчасовата среща и за разговори между властите и лидера на „Солидарност“ Лех Валенса. Повдига въпроса за прекратяване на забраната за функциониране на клубовете из страната, както и за разговори с неофициални представители на работниците и селските стопани.

Самата организация е създадена през 1956 г. при първата вълна на временна либерализация като последващото втвърдяване на режима оставя едва четири функциониращи клуба. В началото на 80-те години на миналия век тяхната бройка нараства нелегално и те започват да работят заедно с възникващата „Солидарност“, в крайна сметка спомагайки за създаването на обединената организация на антикомунистическа опозиция в страната.

След падането на Стената подобни предистории на краха на комунизма обаче бързо минават на заден план. Изместени са от „голямата картина“ на успешните широки коалиции, които застават срещу разклатените соц режими и в рамките на няколко години повалят техните политически конструкции. „Солидарност“ се превръща в знаков символ на общосоциалното обединение в полза на създаването на нов, либерално-демократичен политически ред.

Нов конституционен ред

Целите на генерирането на нов конституционен ред около либерални принципи като разделение на властите и институционализиране на човешките права се свързват със стопанската свобода, индивидуалната инициатива и цялостното освобождаване на социалните отношения. Възстановяването на културната свобода и появата на безкрайни възможности за трансгранични контакти и отношения допълнително укрепва либералната рамка на непосредствения посткомунистически период.

Отвъд политиката все по-често надделява интерпретацията, че случващото се в Централна Европа е основно триумф на радикалния индивидуализъм и консуматорство. Казано иначе, посткомунистическите общества са описани като обладани от либерално единомислие, от постисторическо съзнание, което е изоставило повечето маркери на предкомунистическите култури. Според това мислене единствената оцеляваща социално-политическа сила бе тази на комунистическите мрежи и остатъчната носталгия.

Всъщност, още в началото на 90-те години на миналия век картината в тези общества е много по-пъстра. Подкрепата за базовия либерален конституционен модел е най-вече свързана с гаранцията за собствен, национален политически облик. Неговите носители са достатъчно плуралистични още тогава.

Различни цели

Ако за мнозина краят на комунизма бе началото на либерален рай, то много групи в централно-европейските общества имаха други цели и амбиции. Едни искаха и най-вече ценяха възстановяването на независимостта на националната държава и края на съветската окупация. Други нямаха търпение да се върнат към културните модели на предкомунистическите времена, а трети гледаха с надежда към църквата и нейните културно-морални ценности след агресивния светски вакуум на соц режимите. Четвърта група хора си бяха поставили за основна цел възстановяването на стопанската свобода извън големите градове и аграрната икономика и култура.

Внимателният поглед към първите свободни избори в повечето централно-европейски страни ясно илюстрира този реален политически плурализъм, който обаче остава неоценен от мощния „исторически наратив“ на либералния триумф. Например, през 1990 г. в унгарския парламент влизат шест партии. Изборите се печелят от християндемократическия Унгарски демократичен форум, но в националното събрание влизат още посткомунистическа, либерална, аграрна и национал-клерикална партии. Подобна картина може да бъде видяна и на изборите през 1991 г. в Полша.

Кратката вълна на възстановяване на политическата подкрепа за посткомунистическите партии в средата на 90-те години допълнително укрепи тази едномерна интерпретация на структурата и залозите на демократичния преход. Акцентира върху продължаващата необходимост от блоково противостоене на бавно разгражданите режими и ускоряване на институционалната интеграция в западните структури.

Интеграционният консенсус пък допълнително маскира продължаващата социално-културна диференциация вътре в тези общества. Нормативните императиви на интеграцията избутаха още по-встрани различни недоволства, идващи от по-консервативни и клерикални ценности и нагласи и различни възгледи за национално развитие.

По този начин бе произведена една невидимост на реалния социален плурализъм и влиянието на множество критични, по-радикални, национал-популистки и консервативни партии в Словакия, Унгария и Полша. Затова и тяхното стигане до властта за мнозина прозвуча като изненада, като провал на либерализма, като отклонение от утвърдения консенсус. По-драматичните интерпретации дори го представиха като алогично събитие, културен „бъг“.

Нелиберален завой

Парадоксално, нелибералният завой също бе представен с надценена монолитност на централно-европейските общества. Описан бе като социално преобръщане, преливане от една крайност в друга, без усет за реалното политическо многообразие в тях. Дори бегъл поглед към електоралните данни от последното десетилетие ясно илюстрира неточността на тази оценка.

Например, дори в Унгария Виктор Орбан успява само веднъж да мине 50-те процента подкрепа, през 2010 г. Неговите свръхмнозинства са продукт на размествания в избирателната система, а не на социална доминация. В Полша пък партията на Ярослав Качински дори не успява да мине този праг. Нейният най-висок резултат е едва 38% и той е принуден да прави коалиции. На този фон, структурирането на антиавторитарни коалиции в региона започна същински през 2019 г. в Полша със създаването на четирипартийната „Гражданска коалиция“.

Ако коалицията срещу Орбан в Унгария се окаже успешна през идната година, полската опозиция срещу Качински със сигурност ще бъде допълнително разширена. Всъщност, точно наскоро приключилият процес на създаване на осемпартийната унгарска „Обединена опозиция“ и нейният евентуален успех ще са първият индикатор за ефективността на тази политическа формула.

Реакцията срещу нарастващия авторитаризъм бе видима и в Словакия, където през 2019 г. Зузана Чапутова бе избрана за президент от петпартийна коалиция. Дори в Чехия, където Андрей Бабиш далеч нямаше подобен контрол върху политическата система, практически се образува „санитарен кордон“ около неговата фигура.

Антиавторитарна мотивация

При цялата специфика на отделните страни в Централна Европа е видимо, че процесът на създаване на широки коалиции срещу управляващите партии се движи най-вече от антиавторитарна мотивация. Те са отпор срещу възникването на партийно-персонални режими, които удрят по базовата либерална конституционна рамка.

Появата на подобни формирания варира и е най-напреднала в Унгария и в по-малка степен в Полша и Чехия. Те наистина включват множество политически нагласи и идентичности и отразяват многообразието в тези общества, макар да изглеждат доста по-различно от големите антикомунистически мнозинства преди няколко десетилетия.

Сърцевината на тяхното обединение е достатъчно отчетлива – подкрепа за посткомунистическата конституционна рамка, деконцентрация на властта, разглобяване на новите мрежи на непотизъм и институционално възстановяване на естествения плурализъм на тези общества и политически системи.

В същото време е очевидно, че не става дума за еднозначна подкрепа и възстановяване на либералната интерпретация за света. И тази политическа реалност е видна от това, че на християндемократ се падна ролята да опита да свали Виктор Орбан от политическия трон.

*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

  • 16x9 Image

    Владимир Шопов

    Владимир Шопов е завършил Лондонското училище по икономика и политически науки. Специализирал е в университетите в Оксфорд, Лондон, Калифорния, Пекин и в Ново училище за социални изследвания, Ню Йорк. Бил е съветник по европейски въпроси на министъра на вътрешните работи (1997-1998 г.), съветник в Мисията на България към ЕС (1998-2001 г.), съветник на министъра на външните работи (2014 - 2016).

Facebook форум

Най-ново видео

Да засадиш дърво за бъдеще. Новини като хората
please wait

No media source currently available

0:00 0:03:14 0:00
XS
SM
MD
LG