Червено пухено яке, зимна шапка, ръкавици – тя изглежда добре подготвена за няколкото часа на крак в студа пред Съдебната палата.
Първоначално не е сигурна, че иска да дава интервю. Но след това се съгласява – както сама казва, общото оглушително мълчание е всъщност основната част от проблема.
„Тук съм, защото имам някаква надежда, че този протест ще даде поне малко смелост на жените, които са жертви на насилие, които са в неприятно положение и се страхуват“, казва тя. „За съжаление мисля, че в България почти всеки знае за такъв случай. Ако не е ставал свидетел, то поне е чувал или подозирал или се е опасявал от това.“
Радина е една от няколкото стотин души - значително повече, отколкото на същия протест преди година, които в четвъртък вечерта, въпреки студа, се събраха в центъра на София, за да протестират срещу насилието над жени. Те настояха за незабавни мерки, които държавата да предприеме, за да защити жените от домашно насилие и насилие, основано на пола.
От началото на 2021 г. досега в България най-малко 15 жени са убити от мъже – почти във всички случаи заподозрени за убийството са техни партньори, съпрузи, синове.
Официална статистика за тези убийства обаче липсва, защото за изготвянето на такава не е отговорна никоя държавна институция. Въпреки това Общоевропейско проучване сочи, че една на всеки три жени е преживявала физическо и/или сексуално насилие.
Радина познава такава жена, но казва, че когато това се е случвало, „не е било удобно да се говори за това. И точно това е най-големият проблем. Че е тайна и се крие.“
Мълчанието е точно обратното на това, което цели протестът. Докато говорим с Радина, високоговорителите разнасят скандирания: „Нито една повече“ и „Няма да мълчим“.
И все пак, малко по-рано протестът е започнал именно с едноминутно мълчание. Причината: в същия ден, само часове преди началото на събитието, поредната жена е изгубила живота си. По непотвърдена информация за убийството ѝ е задържан нейният приятел.
Радина е дошла пред Съдебната палата заедно със своя приятелка и нейната дъщеря. „Въпросът не трябва да е защо сме тук, а защо всички останали не са тук“, красноречива е тя.
На метри от тях, сред множеството от цветни плакати, стоят две момичета с техните послания, изписани върху бял картон и вдигнати високо във въздуха.
Мария и Чийдем казват, че искат жените, които са жертви на насилие, да разберат, че не са сами, че има хора, които ги подкрепят. Искат също така съвсем конкретни действия от страна на държавата.
„От правна гледна точка е много трудно да се докаже, че една жена е жертва на домашно насилие. И това е една от причините, заради които е организиран днешният протест“, обяснява 22-годишната Мария.
За да се квалифицира едно деяние като домашно насилие, в момента съществува законово изискване то да е системно, тоест да има поне три случаи на насилие.
По този начин според Мария законът не пази жертвите.
„Да, пази ги след осъждането“, казва тя, „но съдебният процес продължава твърде дълго време и повечето жени са в твърде неизгодна позиция, като се има предвид, че са финансово зависими от насилниците си и в повечето случаи споделят общо жилище. Домашното насилие точно затова е толкова притеснително, защото не може да се сравни с друга телесна повреда. Едно е някой да те удари на улицата, друго е в собствения ти дом – мястото, където по принцип трябва да се чувстваш в безопасност“, отбелязва Мария и пъха ръце в джобовете на якето си, за да се сгрее.
И двете с Чийдем познават жени, които са преживели насилие. Намесвали са се в един такъв случай – на близка приятелка, която се е наложило да убедят, че не трябва да продължава да търпи насилието.
„За мен най-притеснителното е, че жените жертви на насилие не го приемат като насилие, а като нещо нормално. Че не е голяма работа мъжът ти или партньорът ти да те удари. Всички сме чували израза „той си е изпуснал нервите, да, аз го предизвиках, аз бях виновна“. Цялата нормалност, в която се опакова домашното насилие, насилието над жени – това е притеснителното“, казва Мария.
Докато говорим, друга неприемлива нормалност се разиграва пред очите на стотиците протестиращи: трима млади мъже, облечени в черно, си проправят път през мирно струпалите се хора.
Единият носи българско знаме, другият колона, третият плакат, на който пише „Българката – биологична жена, майка на нашите деца“. Тримата застават най-отпред пред протестиращите и точно пред организаторите на протеста, които се опитват да изместят.
Демонстриращите веднага ги разпознават като провокатори и призовават полицията да ги изгони. Около тях се струпват хора, полицаи ги отвеждат настрани, а плътно зад тях са камерите, фотоапаратите и микрофоните на медиите.
„Не сме от някоя организация, ние сме български националисти“, казва единият от мъжете в черно. Според протестиращите обаче тримата са активисти на Българския национален съюз, свързван с Боян Расате. Следва разправа, един от протестиращите е задържан за кратко, защото е хвърлил шише с вода в тяхна посока, по-късно е освободен.
„Аз не разбрах те защо са тук“, казва Мартин, който е дошъл на протеста с още няколко приятели и отблизо вижда случката.
„Да дойдеш на протест срещу насилието над жени – какво, засегнали са се, че освен че искат да бият чернокожи и гейове, сега са им посегнали на изконното право да бият и жени ли? Малко е абсурдно да се появиш на такова събитие и да искаш да правиш зулуми. Не го разбрах.“
Той е умерен оптимист за това дали нещо ще се промени по отношение на насилието над жени. Според него промяна е възможна, но ще се случи много бавно.
„Няма да стане от днес за утре, особено когато политиците отбягват някои теми с безумни извинения – че това ще им открадне гласове.“
Няколко метра встрани, Радина пристъпва от крак на крак, за да се стопли. Два часа след началото си, протестът вече приключва. Говорили са организаторите от „Феминистки мобилизации“; жени, преживели насилие, открито са разказали историите си; активистки са призовали за край на мълчанието и всичко завършва с песен за надежда, изпята от активистката Лиана Георги.
Но Радина е скептична, че протестът ще промени нещо.
„Съмнявам се и заради провокациите, които видяхме по-рано. Целият фокус се измества и това е най-дразнещото за мен. Не знам дали относно исканията за законови промени ще се промени нещо. Но се надявам просто някакъв личен пример да достигне до някого – това пак ще е една малка победа. Дори само една съдба да се промени.“
