Пак е 21 септември, само че годината е 1886 г. Малко преди 10 сутринта столичната църква „Св. Спас” започва да се пълни с хора. Те прииждат от всички улици, дворът се оказва тесен за множеството и то се разстила по площада пред храма.
Денят е знаменателен. Не защото протича предизборна кампания за III Велико народно събрание (ВНС), а защото в нея за първи път предстои да се издигне публично мощен и открит глас срещу руската политика.
Въпреки противопоставянето на Русия на Съединението от 6 септември 1885 г., както и подкрепата й за преврата от 9 август 1886 г. (завършил въпреки успешния контрапреврат, оглавен от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов, с абдикирането на княз Александър I от българския престол), политиката на официален Петербург спрямо България все още не е получила публично заклеймяване.
София чака да се посочи новият княз
След оттеглянето на княз Александър I от трона в края на август 1886 г., управляващите кръгове в лицето на регентството начело със Стефан Стамболов, правителството на д-р Васил Радославов и политическата класа в Княжеството предприемат редица стъпки, с които целят помирение с Петербург.
Политическата класа търси помирение с Русия
Още в сесията на IV ОНС от началото на септември 1886 г. първият регент Стефан Стамболов разглежда току-що осъществената абдикация на княза като стъпка към едно бъдещо възстановяване на добрите отношения между България и Русия.
В телеграма пък до руския император Александър III българските народни представители изразяват своята увереност за спиране на обтегнатите отношения. Те очакват на основата на чл. 3 от Берлинския договор Русия бързо да предложи на предстоящото да се избере на 28 септември българско ВНС нов княз за овакантения престол.
Петербург иска пълен контрол
Ала формиращите политиката в руската столица мислят друго.
Те разглеждат възстановяването на загубеното след Съединението руско влияние в България като възможно единствено по пътя на натиска върху управляващите в София. Ето защо се осланят единствено на крайната опозиция около Драган Цанков, която следва стриктно най-реакционните възгледи на официален Петербург. Затова и не спират да целят промяна на Търновската конституция в реакционен дух, близък контрол на руската столица върху българската вътрешна и външна политика, развитие на българската армия чрез руски военен министър и офицери.
Като единствена алтернатива на тази политика се разглежда целенасоченото предизвикване на размирици и бунтове в България, които да предизвикат руска военна намеса. И в двата случая обаче не се предвижда посочването на кандидатура за българския престол. Подобно действие може да има едва след възстановяването на руския контрол върху управлението на Княжеството, загубен след Съединението от 6 септември 1885 г.
В този смисъл се организира и мисията на ген. Николай В. Каулбарс като временен руски дипломатически агент. Продължаващите заплахи за руска окупация на Княжеството много по-често и най-вече целят сплашване на управляващите в България и не са реална вероятност. Но в тогавашната ситуация не е лишено от основания и сериозното им възприемане от българската общественост и международната дипломация. През септември от Петербург дори намекват на Виена, че предстоящите избори за III ВНС, насрочени за 28 септември, ще се проведат най-добре под контрола на Съюза на тримата императори (германски, хабсбургски, руски), който да се осъществи от руски военни части.
Страхът от руска окупация се засилва и от конкретните действия на императорския пратеник ген. Каулбарс, който поставя пред българските власти руските искания за отлагане на изборите за ВНС и освобождаване на всички задържани около преврата на 9 август.
На 17 септември той се обръща директно към българската общественост с циркулярно писмо, подготвено за руските консули в страната, като дори поставя въпроса за целесъобразността от избор на отделен княз на България или княжеството да се управлява под върховната власт на руския император чрез назначен от него наместник.
Тези прибързани постъпки дори поставят в неудобно положение руския външен министър Николай Гирс, който е принуден да заяви, че Петербург няма да напуска позицията на благосклонен съветник на София.
На 20 септември външният министър Григор Начович връчва на Калубарс официална нота, с която София проявява готовност да следва съветите на руското правителство доколкото са в съгласие с конституцията и законите на княжеството, ала правителството не отменя изборите за ВНС. „Обраният“ дипломатически език на Начович обаче предстои следващия ден да бъде задминат от улицата.
Митингът в София
Първият говорител на митинга в столицата е известният политик от Либералната партия Илия Вълчев. И макар да е човек без каквото и да било красноречие, неговото насечено с немалко и излишни паузи слово изразява настроенията на публиката – признателност към Русия, но и защита на българското достойнство, Конституцията и законите на страната.
Ето защо по време на речта, въпреки старателно аранжираните скандирания от тълпата („Да живее Русия!” или „Да живее руският цар!”), насъбралото се политизирано множество често се провиква и с „Да живее България!”. То е готово с решителност да отстоява нейната „независимост” срещу една „нищожна шепа” хора, които търсят „чужда поддръжка”.
Множеството вика „Отмъщение на предателите!“, когато чуват за хората, стремящи се към властта „чрез задните врата на руското агентство“
Викове „Отмъщение на предателите!“ се разнасят, когато Вълчев разказва за последните събития от 9 август 1886 г. насам и за детронирането на княза, дамгосвайки онези, които нарича стремящи се към властта „чрез задните врата на руското агентство“.
При тези настроения не е изненада че когато се чува нетрезв глас с провокаторския вик „Да живее Русия! Долу България!” събралата се тълпа променя възторженото си настроение и се нахвърля върху дръзналия да смути митинга. Благодарение на намесата на полицията смутителят Прокопий Иванов, руски поданик, е спасен от разкъсване. Митингът продължава с „Да живее българския народ!“ и „Смърт на предателите!“
Малко след това при насъбралите се пристига и самия Каулбарс, в безпрецедентна намеса на чужд дипломат в политическия живот на една страна, и то по време на предизборна кампания. Той започва да се кара на събралото се множество, задето е набило един руски поданик, викащ „Да живее Русия!“.
Каулбарс дори не оставя раздразнената тълпа да му обясни, че е скандирал и „Долу България!“. Той твърди, че България се управлява в момента от „сопаджии“ и настоява открито за отлагане на предстоящите избори за III ВНС. В този момент подготвеният насъбрал се народ му се противопоставя. Все по-несъгласни с речта му, особено когато започва да говори за освобождаване на офицерите, участвали в преврата на 9 август 1886 г. и детронирали героя на Съединението и Сръбско-българската война, гражданите на столицата накрая осуетяват и нейното произнасяне.
Смутен от небивалата до тогава екзалтация на множеството Каулбарс се оттегля опозорен от митинга. В последвала реч либералът Петър Пешев допълнително наелектризира събрания народ с реторика в защита на „свободата” и „конституцията”, които не могат да бъдат под „волята на царя“. Тълпата се насочва към къщата на премиера Радославов, а той излиза да й благодари за подкрепата.
Калубарсовата обиколка
В следващите дни, по време на самата предизборна кампания, Каулбарс осъществява драстична намеса във вътрешните работи на страната като предприема безпрецедентна обиколка из Северна България (това не е случайно, тъй като Русия все още не е признала Съединението от 6 септември 1885 г.), като пряко се обръща към българската общественост за съпротива срещу регентството, което Русия не признава, и правителството, което не се съобразява с волята на императора.
По този начин Русия остава на позицията за ефективна намеса във вътрешните и външните работи на страната чрез избиране на предан на Александър III български княз и ограничаване на Търновската конституция в реакционен дух. До изборите за III ВНС от 28 септември остават броени дни. България и нейната политическа класа е изправена пред неимоверни изпитания. Ала и на руския цар, и на Каулбарс им предстоят още разочарования.
А когато митингът от 21 септември 1886 г. приключва, един старец се обръща към Радославов разтревожен: „Няма да излезе на добро … Русия е страшна“. Премиерът само промълвява: „Не бой се. Европа е с нас …“
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
