През 20-те и 30-те години на миналия век българските момичета и жени съвсем отскоро са получили право на образование и тепърва започват да се утвърждават в работните и културните среди.
Тогава се раждат и едни от първите големи женски имена на българското изобразително изкуство. Те бързо получават одобрението на критиците. С времето обаче много от тях са забравени.
Една изложба* в центъра на София цяла есен ще напомня за техните творби и за общата им борба за видимост и равнопоставеност на художествената сцена.
Изложбата се казва "Жените художници. Нови хоризонти между двете световни войни" и е плод на тригодишно изследване. В нея са показани картини, рисунки, скулптури, текстил и илюстрации на общо 65 българки, като творбите са създадени през 20-те, 30-те и 40-те години на миналия век.
Изложени са в Софийската градска художествена галерия (СГХГ), като предстои изследването да бъде представено и в книга.
Освен дотогава установените сред жените жанрове като портрет, натюрморт и интериор, българските художнички започват да се изявяват успешно и с автопортрети, пейзажи, скулптури.
В изложбата са включени и редица текстилни изделия. Авторите на изследването пишат, че през 20-те и 30-те години българската художница е окуражавана да работи и да се развива в областта на приложните изкуства, подобно на жените в Западна Европа, тъй като по това време се е очаквало от тях да създават предмети за домакинството.
Някои от най-известните имена, чиито творби са изложени, обособяват през 30-те свой кръг на модернистично настроените художнички. Сред тях са Вера Лукова, Султана Суружон, Вера Недкова, Екатерина Савова-Ненова.
След края на Първата световна война българската художничка се обръща към собствената си личност като обект на изобразяване - "с късо подстригани коси, елегантни дрехи, подчертана самоувереност и дръзко самочувствие", гласи част от изследването. "Тя е новата еманципирана градска жена - независим творец и бохем".
"Експлозията на "женско изкуство“ в този период днес може да се дефинира като едно от най-големите постижения в борбата на българските художнички за публичност на тяхното изкуство", пише още в кратко описание на проекта, изпратено до Свободна Европа от една от кураторките на събитието - Рамона Димова.
Една от първите и най-важни фигури в българското женско изкуство е Елисавета Консулова-Вазова - съпруга на брат на Иван Вазов и майка на друга художничка.
Консулова-Вазова провежда първата самостоятелна изложба на жена художник в България през 1919 г. Също така заедно със студентките в Държавното рисувално училище се бунтува срещу забраната за жените да рисуват голо тяло от натура.
Тогава това е задължителен изпит, на който, за разлика от мъжете, жените е трябвало да си служат с гипсови отливки. След призивите на студентките забраната е премахната.
В края на 19 век възникват първите движения за право на висше образование на жените. След като през 1897 г. е приет закон, изравняващ средното образование на момчетата и момичетата по брой класове, през 1901 г. вече е позволен и достъпът на жените до висше образование.
Първият университет в страната - Софийският университет "Св. Климент Охридски", е открит 13 години по-рано, през 1888 г.
През 1924 художничките с висше образование създават своя организация. Това е съществен момент в борбата за популяризиране на "женското изкуство", когато все още за жените в обществото не е приета прекалената публичност и колективност.
Тогава в София е създадено Дружеството на българските с висше образование (ДБВО), като в рамките му се обособяват 4 секции – на юристките (1928) на художничките (1928) на писателките (1930) и на студентките (1937).
Секцията на художничките, пишат авторите на изследването, просъществува до 1941 г., като през това време успява да организира общо 14 изложби и да разбие някои стереотипи за женското творчество.
Положението на жените в други работни сфери не е много по-лесно. Допреди Освобождението единствената интелектуална професия, която е достъпна за тях, е учителската.
В началото на века те получават право да упражняват някои традиционно мъжки професии като адвокатското дело и лекарската практика. Първоначално обаче трудът им е много ниско платен и те рядко заемат ръководни позиции.
През 1901 г. се създава Българският женски съюз (БЖС), който се бори за равни граждански права и еманципация. След негова петиция през 1905 г. е приет закон за защита на женския и детския труд, а две години по-късно е приет и закон, който предвижда максимален 10-часов работен ден за жените и 8-часов работен ден за децата.
"Българска история" пише, че достъпът на жените до държавни длъжности е забранен още през 1879 г. от председателя на Народното събрание Петко Каравелов. Той е против приемането на две стенографки на работа с аргумента, че с атрактивния си външен вид може да разсейват народните представители.
Избирателните права стават факт значително по-късно. Първата стъпка е направена през 1937 г., когато жените майки от законен брак получават правото да гласуват на местни избори, но не и да бъдат избирани.
Година по-късно жените над 21 години, които са омъжени, разведени или вдовици, добиват право да гласуват на парламентарни избори, като това не включва неомъжените жени. Тогава те все още не могат да бъдат избирани.
През 1944 г. българките придобиват равни избирателни права, а през 1945 г. в 26-ото обикновено народно събрание влизат като депутати първите 16 жени.
* Изложбата е съвместен проект на Софийската градска художествена галерия (СГХГ), Националната художествена академия (НХА), Държавната агенция „Архиви“ и Фондацията „Св. Пимен Зографски“ – НХА. Част от екипа са Аделина Филева – Директор на СГХГ, проф. Георги Янков – ректор на НХА, доц. д-р Михаил Груев – председател на Държавна агенция „Архиви“, кураторките д-р Милена Балчева-Божкова и д-р Рамона Димова и др.
Целта на проекта, подчертават от екипа, е да изследва непроучен от гледна точка на историята на изкуството проблем и да събере на едно място материал, на базата на който учени от различни сфери на хуманитаристиката да могат да се позовават.
