Едно понятие броди из света и макар в България да не е особено популярно, започва да се промъква в частни разговори, публични дебати и дори в предговори към класически произведения. Култура на отмяната или, както може би е по-известна – cancel culture.
Под “отмяна” се имат предвид различни форми на бойкот на дадена личност
Под “отмяна” се имат предвид различни форми на бойкот на дадена личност, за която се смята, че е действала неправомерно или с речта си е защитавала неприемливи, най-често дискриминативни позиции. От една страна, на това може да се гледа като овластяване на слабите, средство да се защитят от злоупотреби, да потърсят отговорност. От друга – би могло да става дума за “лов на вещици” и за дискредитиране на позиции с други, не по-демократични в същината си, интереси.
Може би не е случайно, че английското “cancel” има етимологична връзка с латинското “cancelli”, напречна греда, както и с “cancri”, решетка, свързано на свой ред с “карцер”, затвор. Само че и в английския, както и в българския, въпросната отмяна е на първо място корекция, зачеркване и зачертаване, включително на дума или текст.
Що за явление е културата на отмяната?
Словосъчетанието “cancel culture” е относително ново. Употребите му датират от края на първото и началото на второто десетилетие на новото хилядолетие. Преди него в англоезичния и в частност американски контекст се използва т. нар. “call-out culture” – култура на призоваването, на привличането на внимание към нечии неправомерни действия, добила популярност покрай движения като #MeToo и Black Lives Matter. Разкриване, посочване, предизвикване на дебат, но не непременно призив към конкретен тип наказание или изключване. Още едно от многото имена на опитите да се навакса видимост в полза на по-слабите, да се постигне равнопоставеност.
Няма нито лидери, нито членове
Както предполага названието, културата на отмяната отива малко по-далече, като призовава към масово изключване на провинилите се.
Въпреки стремежа към широк отклик и известна координация, надали някоя от двете тенденции може да се нарече движение – няма нито лидери, нито членове. Реакциите са по-скоро хаотични, спорадични, не следват определена идеология. Дори името на културата на отмяната дължим по-скоро на критиците ѝ от дясната част на политическия спектър, които я приписват на враговете си вляво.
Уеб агора
Интернет и социалните мрежи изнесоха в нова среда всички ужасни неща, които сме склонни да правим едни спрямо други – тормоз, заплахи, саморазправа, злонамерени слухове. Океанът от информация съдържа не само полезното за нас, но и следи за собствените ни действия и прегрешения.
От всеки разпален спор в Туитър, със сигурност печели Илън Мъск
Сигурни ли сме, че след неопределен период от време някой няма да извади от контекст саркастичния коментар, който сме си позволили да напишем тази сутрин? Освен това, не е дори вярно, че социалните мрежи са площад, защото не са обществени. Не са нито общи, нито лични. Дори да са място на среща, в което всеки с достъп до интернет може да влезе, не на последно място са и огромни компании. Инфраструктурата, която позволява и форматира начините, по които общуваме, е всъщност нечия частна инвестиция.
В този смисъл, от всеки наш призив за справедливост, от всеки разпален спор в Туитър, със сигурност печели Илън Мъск, за публичния дебат не се знае.
Жертви и заместители
Когато мислим за отмяна и изключване, в исторически план изниква остракизмът – античната практика групата да реши да прогони свой член, който е станал потенциално опасен за организацията и функционирането ѝ.
Само че тази конкретна демократична практика в Древна Атина е прилагана относително кратко, сведения има за около дузина остракирани. В широк антропологически смисъл по-скоро можем да споменем жертвените ритуали, при които човек или животно, агнец, бива натоварен с греховете и изобщо с нередностите. Принасяйки го в жертва, общността се очиства от тях и се лекува, ритуално отстранява от себе си безпорядъка, разграничава се от него.
Модерните правни традиции все повече се отдалечават от идеята за публично порицание
Подобно очистване и разграничаване може да се провиди и в ритуализираните практики на публично порицание, линч и екзекуции. Тържествената и церемониална жестокост празнува възцаряването на реда след нея. Общите пороци са приписани на нещо външно, изобретен е враг. Модерните правни традиции все повече се отдалечават от идеята за публично порицание. Наказанията стават по-малко видими, вината и отговорността се “прибират” от площада. Зрелищата обаче не остават в миналото, с тях се занимават например медиите, развлекателната индустрия и най-вече общото им дете – жълтата преса.
Кой е потърпевш?
Отвъд зрелището е спорно доколко ефективно е наказанието на отмяната, особено що се отнася до наистина овластените. Колко съвременни политици или магнати са били наистина принесени в жертва?
Обикновено препитанието си губят относително маргинални фигури и в тези случаи може би става дума повече за нестабилността на самите им позиции, отколкото за силата на отмяната или зачеркването. Онези, които вече имат натрупан значителен финансов капитал, могат да се оттеглят за известно време от публичното пространство, без това да нанесе истински застрашаваща вреда.
И Кевин Спейси, и Джоан Роулинг
Най-много част от публиката да тъгува, че талантлив актьор като Кевин Спейси ще участва в по-малко продукции заради чисто маркетингови, а не правни съображения.
Джоан Роулинг, прочутата авторка на поредицата за Хари Потър, както и на редица романи под псевдонима Робърт Галбрейт, от години е обвинявана в трансфобски позиции и това не се е отразило на продажбите на книгите ѝ. Когато има сериозни последствия за овластен обект на подобно възмущение, те са в следствие на правно преследване и юридическа санкция, може би повлияна, но не и пряк резултат от спонтанната реакция на множеството.
Статуквото и полезното действие
Насилието и дискриминативната реч са престъпления и изобщо не бива да ги оправдаваме, не и ако искаме да живеем в безопасен и подреден свят. Напротив, следва да се борим за адекватни и системни наказания. Всъщност би трябвало системно да се борим със структурите, които допускат и
Културата на отмяната е опасна, защото може да поддържа статуквото
насърчават престъпления, които не забелязват насилието и несправедливостта. Културата на отмяната не е опасна, защото преследва и разколебава традиционните ценности, а защото парадоксално може да поддържа статуквото. Вгледани в зрелището на кладата, може би пропускаме възможности за полезно действие и подобрение. Ако удовлетворението от въздадената справедливост е временно, то е защото както поводите за линч, така и линчът са извадени от контекст. Те са извънредни. А след това животът просто продължава.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
